— Какво правиш тук? — попита го Ричард сурово.
През годината, изминала след случилата се трагедия с майка им, Ричард се отнасяше с голямо внимание към децата си и за първи път се научи да ги възприема не просто като свои деца, а като хора, които представляват интерес за него. Но те не възприеха така лесно ролята, която той искаше да играе в живота им. Всъщност децата му не го и познаваха добре. А откакто им беше съобщил за предстоящата си женитба, разбра, че Дейвид се нуждае още повече от вниманието му; всъщност всички се нуждаеха от него. След като беше уверил по-малкия си син и дъщеря, че няма вече да ги напуска за месеци наред, както беше правил по-рано, те бяха възприели идеята за повторната му женитба. Само Дейвид изглежда изпитваше затруднения да я приеме.
— Приключих с уроците си — каза Дейвид още преди баща му да беше задал някакъв въпрос.
Ричард го изгледа въпросително. Дейвид наведе глава.
— Приключих с математиката — додаде той бързо. — Господин Ейвъри каза, че ще се занимаваме по география и латински, след като се наобядваме.
— И ти разреши да излезеш преди това? — попита го баща му строго.
Знаейки характера на учителя, Ричард се съмняваше в това, което казваше синът му.
— Не беше точно така.
Дейвид вдигна глава към баща си, в очите му се четеше молба.
— И какво ти каза?
Макар Ричард да знаеше, че веднага трябва да отпрати сина си обратно, сърце не му даваше да го накаже. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, не му се искаше да остава сам.
— Посочи ми да прочета няколко абзаца от книгата по история. Но аз вече ги бях чел. Заедно с теб ги четохме. Истина ти казвам, татко — обясни синът му.
— Даде ли ти разрешение да излезеш?
Детето още веднъж сведе глава.
— Беше зает с Ричард и аз излязох.
— И сега не знае къде си? — попита баща му остро и присви устни.
Събития от времето преди пожара го накараха да настоява винаги някой да знае къде се намират децата му, през цялото време. Само така можеше да ги предпази от подобно на пожара бедствие. Пожарът, който беше разрушил дома им.
— Изпратих коняря да му съобщи, че ще пояздя — бързо обясни Дейвид.
Когато баща му присвиваше по този начин устните си, на Дейвид му се приискваше да не е този, който го е огорчил.
— Добре. — Ричард се усмихна на сина си. — Мисля, че няма да е честно да излезем с кораба без брат ги и сестра ти, нали?
Той погледна отново към упоритото момче до себе си и сърцето му се сви. Ако нещо се случеше с него или с брат му и сестра му, Ричард не знаеше как ще го понесе. Смъртта на жена му, колкото и отчуждени да бяха по това време, го беше ужасила.
Споменът за онази нощ изплува в паметта му, сякаш нарисувана върху платно, но той решително го загърби.
— Може би ще можем да склоним господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп да пуснат Робърт и Карълайн — предложи Ричард. — И след това ще можем да излезем с корабчето.
Докато плаваха по реката към Ламанш, той мислеше едновременно за женитбата си и за сполетялата ги трагедия. В това време лекият бриз, чийто хлад бяха усетили още на брега, започна да навява все по-голям студ.
— Хайде да плаваме чак до Франция, татко — предложи Карълайн.
Лицето й беше порозовяло, независимо че се беше увила с шал.
— Ние сме във война с Франция. Нали така, татко? — каза по-големият й брат някак надменно. — Защо би трябвало да ходим там?
— Госпожа Стенхоуп казва, че всеки образован човек трябва да знае френски. Ти знаеш ли френски, татко?
По-малкият му син, който беше по-бъбрив от другите му деца, го попита:
— Защо ще иска да знаем езика на врага?
Всички извърнаха глави към него.
— А, татко?
— Аз зная френски — обясни Ричард, припомняйки си последното си тайно пътуване като куриер, когато знаенето на езика му беше спасило живота. — Учителят ми настоя за това. Освен това няма винаги да бъдем във война — продължи той, независимо от тяхното явно неодобрение. — И тогава всички ще отидем във Франция. Така че и на вас ще ви трябва да знаете френски.
— И ще видим Наполеон? — попита Робърт и сивите му очи се разшириха.
— Тогава Наполеон ще е умрял — каза меко брат му. — Нали така, татко?
— Аз искам да отида в Уелс — обяви Дейвид със сериозен израз на лицето. — Искам да видя къде си се родил.
— Аз също — присъедини се Робърт.
— А дамата, която ще ни бъде новата майка, също ли ще дойде с нас? — попита Карълайн.
Едва сега за първи път Ричард забеляза, че тя трепери и зъбите й тракат.