Выбрать главу

Джеръм К. Джеръм

Удобството да имаш опашка

Един мой приятел често изказва съжаление, че сме се лишили от опашките си. Мисля, че е прав. Толкова полезно би било да имаш опашка, която да се размахва весело, когато си в настроение, да виси неподвижно, когато си тъжен, или да щръква право нагоре, когато те обхваща безумна храброст.

— Идвайте по-често — казва ти при раздяла любезната домакиня. — Не чакайте покана, идвайте, когато ви хрумне. Така ви се радваме винаги.

Повярвал на думите й, отиваш у тях след три дни. На въпроса: „В къщи ли е госпожата?“ прислужничката, която ти е отворила, отговаря, че „ще види“. Чуваш припрени крачки, разтревожени гласове, хлопане на врати. Прислужничката, зачервена и задъхана — сигурно от дългото и усърдно търсене на госпожата, която случайно се оказала в къщи, — те кани в гостната. Заставаш до камината, притиснал до гърди шапката си като единствен познат предмет и ти се струва, че си попаднал в стаята на хирург, който ще те подложи на болезнена операция.

Чакаш доста дълго. Най-сетне домакинята се появява.

Напудреното й лице с изписани вежди сияе от приветливост, начервените й устни се усмихват. Наистина ли се радва, че те вижда, или се преструва на радостна, а в глъбините на душата си те проклина, загдето си й попречил да си свърши някаква домашна работа?

Както и да е, тя дава вид, че много се е зарадвала на посещението ти и те кани да закусиш с нея. И двамата щяхте да се спасите от лицемерието, ако тя имаше опашка. Измъкнала се изпод полата, опашката би показвала истинското настроение на домакинята.

Всъщност дори да ни бяха останали опашки, ние сигурно щяхме да се научим да ги управляваме така умело, както управляваме лицето, погледа, усмивката си, за да прикриваме истинските си чувства. Сигурно бихме размахвали опашки, изразявайки възхищение, макар в действителност да умираме от скука. Като прикриваме със смокинови листа голотата на тялото си, ние се стараем да прикрием с това и мислите си.

Струва си да се запитаме обаче: много ли е спечелил човекът от тази маскировка? Не е ли по-добре да си искрен? Един мой малък, приятел, десетгодишно момче, е така възпитан, че винаги казва само истината или поне това, което според него е истина. С голям интерес наблюдавам резултатите от това правдолюбие. Попиташ ли момчето какво е мнението му за теб, то веднага ще ти го каче съвсем откровено, Това не се харесва на мнозина и те възмутено възкликват:

— Колко си груб, миличък!

Момчето с основание възразява:

— Помолих ви да не ме питате какво мисля за вас, но вие въпреки това ме попитахте. И аз ви отговорих.

По такъв начин момчето стана авторитет. Ония, които получаваха от него положителни отговори, се разхождаха доволни и изпълнени с гордост като индийски петли, а получилите не-ласкави преценки за себе си имаха вид на мокри кокошки и твърдяха, че момчето е крайно невежливо.

Впрочем нека кажа нещо и за вежливостта. Тя сигурно е измислена само заради лъжата. Ние осветляваме и топлим със слънцето на вежливостта и праведните, и неправедните, без да правим някаква разлика. Уверяваме всяка домакиня, че прекарваме в нейния дом най-щастливите часове в живота си. В същото ни уверяват и нашите гости и всички се стараем да си вярваме един на друг.

Веднъж през зимата моя позната възрастна дама организира в едно южногерманско градче разходка с шейни до гората. Подобна разходка никак не прилича на обикновен пикник. Ония, които бихп искали да бъдат насаме с някого не могат при този вид разходки да се отделят от останалата част на компанията, както се се прави това по време на пикник; те са длъжни през цялото време да бъдат заедно с всички.

Трябваше да пътуваме шестима в една шейна, да изминем около двайсет мили, да обядваме в уединената „Горска вила“ и да се позабавляваме с песни и танци, а сетне да се върнем обратно при лунна светлина. Успехът на такива разходки завеси от желанието и умението на всеки участник да дава своя принос за общото веселие. Предната вечер в хола на хотела инициаторката на нашата разходка изложи програмата на предстоящото развлечение. Оставаше едно свободно място в шейната и ние започнахме да разсъждаваме кой да го заеме.

— Томпкинс — предложи някой от участниците в разходката.

Всички го подкрепихме единодушно.

Томпкинс беше тъкмо онзи, който ни беше нужен не само за да попълни свободното място, но и за да внесе живот и веселие в нашата разходка. Трудно би могъл да се намери по-пъргав и остроумен човек.

Той седеше на другия край на дългата, маса, но заразителният му смях се носеше из целия салон. Организаторката на разходката не го познаваше и когато й го посочихме, тя се отправи към него. За нещастие беше силно късогледа, затова сбърка и се обърна към един човек с крайно отблъскващ вид. Бях го виждал преди една година в Шварцвалд и се надявах никога вече да не го срещна. Отведох дамата настрани и й прошепнах: