Но това не подейства. Дишайки тежко, с разтуптяно сърце аз слязох от колата. Виждах ясно, беше стигнала до палмите. Спря, за да изрита обувките си, след това свали ципа на роклята и я смъкна надолу. Под нея имаше цял бански.
Заобиколих колата, отворих багажника и извадих две хавлии и банските ми, които винаги седяха там. Съблякох се зад колата, оставих си дрехите на пясъка, взех хавлиите и изтичах към нея. Тя вървеше бавно към морето. Когато я настигнах, се обърна и ми се усмихна.
— Знаех, че ще дойдеш. Ще ти кажа нещо. Винаги съм искала да плувам на лунна светлина, но Роджър не ми позволява. Той мисли, че е опасно.
— Ти като че ли правиш с мен всички неща, които не са ти позволени — казах аз, вървейки с нея по пясъка.
— Затова те харесвам толкова много.
След това тя се втурна напред през тънката ивица пясък и се хвърли във водата. Може и да не знаеше как се кара кола, но със сигурност плуваше отлично. Влязох след нея, но видях, че е безнадеждно да се опитвам да я настигна. След малко тя зави към брега и се върна почти толкова бързо, колкото беше изчезнала.
Тя ме заобиколи.
— Не се ли радваш, че влезе?
— Не съм сигурен.
Обърнах се на гръб и се загледах в голямата луна. Водата беше топла, но аз не бях в настроение да й се наслаждавам. Очаквах с нетърпение да свърши с плуването и да излезем на брега. Тя се отдалечи, върна се отново и се задържа до мен. Почиваше си върху водата, без да приказва. Тези минути бяха най-дългите, които някога съм преживял. Накрая не издържах.
— По-добре да се връщам.
Започнах да плувам към брега, а тя ме следваше. Като излязохме от водата и тръгнахме по пясъка към мястото, където беше оставила роклята си, тя изведнъж каза:
— Какво ще правиш утре, Чес?
— Не знам… нищо специално. Може да поиграя голф.
— Чудех се дали ще можем да се срещнем. Една приятелка ме покани да излезем, но лесно мога да се измъкна и бихме могли да излезем на дълго пътешествие в провинцията.
Сега бяхме в сянката на палмите. Взех една от хавлиите и й я подхвърлих. С другата започнах да си бърша косата.
— Някой може да ни види — казах аз и седнах на пясъка.
Тя стоеше до мен и бършеше ръцете си с гръб към луната.
— Можем да внимаваме. Бих могла да дойда при теб с колелото и после да караме само по странични пътища.
Усетих как усуквам хавлията с юмруци.
— Не мисля, че е благоразумно да се срещаме през деня, Люсил. Всеки може да ни види.
Тя хвърли кърпата и седна до мен. Обгърна коленете си с ръце и ги придърпа под брадичката.
— Не е ли отвратително?
— Наистина е така.
— Щеше да е забавно да излезем за цял ден с колата. Бихме могли да си направим пикник. Не мислиш ли, че можем да рискуваме?
— Искаш да рискуваме? — попитах аз с дрезгав глас.
— Не виждам кой може да ни забележи. Мога да си сложа шапка с голяма периферия и слънчеви очила. Ще си вдигна косата. Обзалагам се, че никой няма да ме познае.
— Би ли имала нещо против, Люсил, ако мъжът ти разбере?
— Ами, да.
— Какво би направил той според теб?
— Ще бъде ядосан, разбира се, но хайде да не говорим за това сега. Гледай, да предположим, че дойда при тебе. Бихме могли да прекараме деня заедно. Там е пусто, нали? Ще можем да плуваме и да хапнем навън, без никой да ни види.
— Едва ли казваш това сериозно.
Тя се замисли за малко, а после скочи на крака.
— Прав си. Хладно ми е. Ще се обличам.
Тя си взе роклята и обувките, и избяга към колата. Стоях като вкаменен, все още стискайки хавлията. Така останах може би десет минути, после я чух да ме вика.
— Чес…
Не помръднах и не се обърнах.
— Няма ли да дойдеш, Чес?
Аз пак не се обърнах. После я чух как тича по пясъка и след малко спря до мен.
— Не чуваш ли, че те викам?
Дългите й стройни крака бяха на едно ниво с очите ми. Погледнах нагоре. Беше си облякла роклята, но от това, че нямаше нищо под нея, не ми стана по-леко.
— Седни, искам да си поговорим.
Тя се отпусна на пясъка малко встрани от мен и сви крака по себе си.
— Да, Чес?
— Наистина ли искаш да излезем утре с колата на пикник? Само ние двамата?
Лунната светлина осветяваше напълно лицето й. Тя не скри изненадата си.
— Стори ми се, че каза…
— Няма значение какво съм казал. Искаш ли да го направим?
— Но, да, разбира се, че искам.
— О’кей, кажи на мъжа си, че искаш да прекараш деня с мен и ако той се съгласи, ще отидем.
Тя се наежи.
— Не мога да го направя. Знаеш, че не мога. Той… той не знае, че те познавам.
— Ами тогава, кажи му, че сме се запознали.