— Просто почакай. Няма да се бавя.
Тя пак кимна.
Оставих я и слязох при кадилака. Спрях и погледнах счупения фар и смачкания калник. Беше ми ясно, че трябва да съм луд, за да изкарам колата на пътя в това състояние. Всеки, който забележеше повредата, щеше да се сети на сутринта, като прочете във вестниците за катастрофата. И все пак имах нужда от кола, и то веднага. Тогава се сетих, че Сийборн — собственикът на къщата по-долу — държеше една кола в гаража си за ваканцията. Бях се отбивал при него от време на време и знаех, че оставя ключа на корниза, над вратата на гаража. Реших да взема неговата кола. Качих се в кадилака и бързо отидох до къщата на Сийборн. Оставих колата отвън, промъкнах се до гаража, намерих ключа и отворих двойната врата.
Това беше един очукан понтиак от 1950 година. С него съседът разкарваше шестте си деца наоколо, когато дойдеха на почивка. Изкарах понтиака на пътя, оставих го със запален двигател и вкарах кадилака в гаража. Затворих вратата и я заключих. Пуснах ключа в джоба си.
Качих се в понтиака и бързо тръгнах към магистралата. След десет минути бях при плажния път. Приближих отклонението внимателно. Имаше около шест коли, паркирани встрани. Фаровете им светеха по дължината на пътя. Две ченгета блокираха с мотоциклетите си достъпа до пътя. С разтуптяно сърце спрях зад последната кола и слязох. Имаше един дебелак с панамена шапка на тила и с ръце в джобовете, който зяпаше ченгетата. Отидох при него.
— Какво става? — попитах аз колкото може по-небрежно. — Какъв е проблемът?
Той се обърна и ме погледна. Беше тъмно, а фаровете на колите светеха надолу. Той можеше да види само краката и обувките ми, без други подробности, които да разпознае по-късно.
— Катастрофа. Убили са едно ченге. Винаги съм казвал, че тия ченгета си търсят белята, като се пъхат отпред. Е, този е направил номера за последен път.
Лицето ми се обля в студена пот.
— Убит ли е?
— Аха, ударен и зарязан на пътя. Не мога да кажа, че обвинявам тоя, дето го е направил. Ако и аз имах нещастието да убия ченге, без свидетели, хич не бих се мотал да се извинявам. Ако го хванат, ще го разпнат на кръст. Винаги съм казвал, че ченгетата в тоя град са като нацисти.
— Убит ли, казахте? — едва познах гласа си.
— Точно така — през главата. Сигурно нещастникът се е ударил в колата отстрани и после е паднал под задното колело.
Той посочи към един висок, слаб мъж, който говореше разпалено на тълпата.
— Ей онзи със сивия костюм го е открил. Той ми разказа. Лицето му било като гъба, напоена с кръв.
Изведнъж едно от ченгетата прекоси пътя.
— Хей, вие, банда лешояди! — изрева той грубо. — До гуша ми дойдохте. Махайте се от тука! Чувате ли? Свине като вас правят катастрофите с металните си ковчези! Махайте се! Разкарайте се всички!
Дебелият каза с половин уста:
— Разбра ли сега? Нацисти! — и тръгна към колата си.
Върнах се при понтиака, запалих, направих обратен завой и бързо тръгнах към къщи. Когато влязох в хола, заварих Люсил сгушена в един от големите фотьойли. Изглеждаше много малка, беззащитна и уплашена. Лицето й имаше цвета на стар пергамент. Когато влязох, тя се наежи и ме прикова с поглед.
— Всичко ли е наред, Чес?
Отидох до барчето, налях си едно двойно уиски, добавих малко вода и го изпих жадно.
— Не, не бих казал.
Седнах на един стол до нея, без да я поглеждам.
— О — последва дълга пауза. — Успя ли… видя ли…?
— Полицията беше там — не можах да събера смелост да й кажа, че го е убила. — Не го видях.
Отново мълчание и след това:
— Какво ще правим сега, Чес?
Погледнах часовника над камината. Вече беше единайсет и двайсет.
— Не мисля, че можем да направим каквото и да било.
Видях как се стегна.
— Искаш да кажеш, че няма да направим нищо?
— Точно така. Става късно. Ще те закарам у вас.
Тя се наведе напред, с ръце на коленете и ме погледна многозначително.
— Но, Чес, сигурно можем да направим нещо? Трябваше да спра. Беше случайно наистина, но трябваше да спра! — заудря тя коленете си с юмруци. — Може да ме познае, ако ме види. Може да е взел номера на колата. Сигурно трябва да направим нещо.
Изпих уискито, оставих чашата и се изправих.
— Хайде, ще те закарам у вас.
Тя не помръдна. Очите й бяха широко отворени и питащи.
— Ти криеш нещо от мен. Какво е то?
— Лошо е, Люсил. По-лошо не може да бъде, но не трябва да се плашиш.
— Какво имаш предвид? — гласът й изведнъж стана писклив.
— Прегазила си го.
Тя стисна юмруци.
— О, не. Много ли е пострадал?
— Да.
— Заведи ме у дома, Чес. Трябва да кажа на Роджър.