— Не, те не знаят, че си го направила и не мисля, че някога ще научат. Трябва да сме абсолютни глупаци, за да им кажем, докато не научим точно какво се е случило. А когато научим, ще, решим какво да правим.
Тя захапа долната си устна и ме погледна.
— Значи, просто да не правим нищо?
— Не и тази вечер. Разбра ли за утре? Ще дойдеш ли тук към десет? Тогава ще решим какво да правим.
Тя кимна.
— Е добре, тогава ще те закарам вкъщи.
Тя стана и тръгна пред мен. Мина през хола и антрето, и спря рязко пред входната врата.
— Не можем да се върнем обратно в колата, Чес. Не мисля, че отново ще мога да се кача в нея.
— Имам друга. Взех я назаем от един приятел по-долу — хванах леко ръката й и я изведох на верандата. — Няма да се връщаме в кадилака.
Изгасих светлината в антрето и затворих вратата, докато тя чакаше на верандата. Тъкмо завъртях ключа и чух мъжки глас:
— Хей, това вашата кола ли е?
Почувствах се така, сякаш бях протегнал ръка в тъмнината и бях докоснал оголен електрически кабел. Мисля, че не трепнах чак толкова силно, колкото ми се стори. Чух как Люсил притаи дъх изведнъж, но поне успя да се шмугне в сянката на верандата, където не можеше да бъде забелязана.
Погледнах надолу към пътеката. Един мъж стоеше на портала. Беше прекалено тъмно, за да го видя добре. Успях да различа, че е висок и едър. Зад понтиака на Сийборн беше спрял един буик кабриолет.
— Не мърдай — прошепнах на Люсил.
После слязох по стълбите, минах надолу по пътеката и стигнах до високия мъж.
— Съжалявам, че ви стреснах — извини се той.
Сега бях близо до него и можах да видя, че е на около четиридесет и пет, има гъсти мустаци и червендалесто, засмяно лице.
— Мислех, че сте ме видял. Това не е ли колата на Джак Сийборн?
— Да — казах аз задъхано — взех я назаем, докато моята е на ремонт.
— Вие ли сте Честър Скот?
— Да.
— Приятно ми е — той ми подаде ръка — аз съм Том Хакет. Не знам дали Джак ви е говорил за мен. Но за вас ми е споменавал доста често. Тъкмо минавах и се чудех дали старият разбойник не е тук.
Питах се дали е видял Люсил. Бяхме излезли от осветеното антре. Зависи колко дълго беше стоял пред портала. Здрависах се с него за довиждане. Ръката ми беше студена в сравнение с неговата.
— Не, Джак няма да дойде тук преди август. Никога не идва по-рано.
— Реших да рискувам. Тръгнал съм към Палм Бей. Ще отседна в хотел „Парадизо“ за две седмици. Жената пристига с влак утре. Не може да понася дългото пътуване с кола. Става й лошо. — Той се засмя добродушно. — Не че много ми пука. Така имам малко време и за себе си. Помислих си, че ако Джак е тук, можем да си пийнем и да си подрънкаме заедно.
— Няма да дойде тук преди август.
— Аха, нали вече казахте — той ме погледна. — Ако нямате друга работа, защо не отидем някъде да пийнем? Вечерта сега започва.
— Бих искал, но имам среща.
Погледна покрай мен към тъмната къща и се ухили.
— Е, щом е така. Просто ми хрумна, че можем да си направим малко парти. Само за двама, а? — Той отстъпи назад, за да погледне понтиака. — Добрата стара таратайка. Добре ли върви?
— Добре.
— Ако нямате какво да правите, елате да ни видите — продължи той — в „Парадизо“. Много добра дупка, купонът не спира. Доведете и гаджето, ако не е много срамежливо. Е, да не ви бавя. Довиждане засега.
Той махна с ръка, отиде при буика, пъхна се зад кормилото, изду двигателя и изчезна. Стоях неподвижен и наблюдавах червените светлини, които се изгубиха надолу по пътя. Бях стиснал вратата и сърцето ми щеше да се пръсне.
— Видя ме — каза Люсил неуверено.
Тя слезе по пътеката и се приближи към мен.
— Видя, че съм с момиче — казах аз колкото може по-спокойно. Едва ли е могъл да те разгледа достатъчно, за да те познае пак. Няма за какво да се тревожим.
Хванах я за ръката и я поведох към понтиака. Качихме се.
— Сигурен ли си, че не трябва да казвам на Роджър? — попита тя тихо.
Това вече премина всички граници. Обърнах се, хванах я за раменете и я раздрусах силно.
— Запомни веднъж завинаги. Казах — не. Той не може да направи нищо за теб! — бях започнал да крещя. — Ако му разкажеш, ще го направиш съучастник! Разбираш ли? Ако не те предаде на полицията, ще носи отговорност. Остави това на мен. Утре ще ти кажа какво ще правим.
Тя се отдръпна от мен, извади носна кърпичка и започна да плаче. Тръгнах бързо към булевард „Палм“.
На магистралата се натъкнахме на дълга колона от коли, пълзящи към града. За пръв път виждах такова задръстване и веднага разбрах, че е свързано със смъртта на ченгето. С голяма мъка излязох от пътя, който водеше към къщата ми и се включих в потока. Някой ми даде път й аз влязох в колоната от пълзящи автомобили.