— Добре, почакай тук. Аз ще ти го донеса.
— Бих искала да дойда с теб.
— По-добре недей. Не можем да си позволим да ни видят заедно.
— Предпочитам да дойда. Изгледах я въпросително.
— Какво има, Люсил? Не вярваш ли, че ще ти го дам?
Тя не издържа на погледа ми.
— Много е важно за мен.
— Естествено, но не по-малко важно е да не ни забележат заедно. Аз ще ти го донеса.
Тя стана.
— Предпочитам да дойда с теб, Чес.
С големи усилия обуздах надигащия се гняв. Обърнах се и излязох в антрето. Тя ме последва.
— Почакай тук. Ще докарам колата.
Оставих я на вратата, отидох до гаража и изкарах понтиака на пътя. Излязох от него и се огледах. Не видях никой наоколо.
— Хайде — махнах й с ръка.
Тя изтича надолу по стълбите, по пътеката и се шмугна в колата. Седнах до нея и ускорих към дома на Сийборн. Когато пристигнахме, слязохме и двамата. Минах напред и тръгнах по алеята към гаража. Изведнъж се заковах на място. Люсил спря до мен.
ВРАТАТА НА ГАРАЖА БЕШЕ ОТКРЕХНАТА.
Предната вечер я бях заключил, след като прибрах кадилака. Не можеше да има съмнение в това. Не само че бях заключил, но след това проверих дали е затворено добре.
— Какво има, Чес? — попита Люсил рязко.
— Почакай тук — казах аз и се втурнах напред към гаража, блъснах вратата и погледнах вътре.
Кадилакът беше все още там. На ярката слънчева светлина смачканият калник и счупеният фар изглеждаха по-грозни, отколкото предната вечер на светлината на фенерчето.
Погледнах катинара на вратата. Хлад пропълзя по гърба ми, като видях, че е изкривен. По дървото имаше следи от лост. Люсил дойде при мен.
— Какво има?
— Някой е бил тук.
Дъхът й секна.
— Кой?
— Откъде да знам?
Тя ме хвана за ръката.
— Мислиш ли, че са били от полицията?
— Не. Ако беше така щяха вече да са ме прибрали. Името ми е на талона на колата.
— Банският ми, Чес!
— Къде го остави?
— Отзад на пода.
Влязох в гаража, отворих задната врата на колата и погледнах вътре. Ако тя наистина беше оставила банския си на пода, той вече не беше там.
Над нас бръмчеше някакъв самолет — друг звук не се чуваше. Стори ми се, че тишината продължи много дълго. Застанах до колата, напразно загледан в задната седалка и пода на колата. Усещах, че сърцето ми ще се пръсне. Люсил каза с отмалял глас:
— Какво става?
Обърнах се и я погледнах.
— Не е тук.
Очите й се разшириха.
— Трябва да е там! Чакай да видя!
Отместих се встрани и тя погледна в колата.
— Трябва да бъде тук — промърмори тя и влезе вътре.
Започна да опипва с ръце под седалката.
— Сигурна ли си, че не си го оставила на плажа?
— Разбира се, че съм сигурна! — отсече тя. — Сложих го на пода!
Тя излезе от колата. В очите й се четеше паника.
— Може да си го сложила в багажника — казах аз и заобиколих колата.
Отворих капака и погледнах вътре. Нямаше бански. Затворих багажника и се върнах при нея.
— Какво си направил с него? — попита тя.
Погледнах я втренчено.
— Какво искаш да кажеш? Нищо не съм правил с него. Дори не знаех, че си го оставила в колата.
Тя се отдалечи от мен.
— Лъжеш! Взел си го и си го скрил!
— Как можа да го кажеш?! Казах ти, че дори не знаех, че е в колата!
Сега лицето й беше напрегнато, а погледът й блестеше. Вече не изглеждаше млада, свежа и красива. Едва я познах.
— Не ме лъжи! — изкрещя тя бясно. — Взел си го! Къде е?
— Да не си полудяла? Някой е бил тук! И сама можеш да видиш! Погледни вратата! Който и да е бил, намерил е банския и го е взел.
— О, не! Никой не е бил тук! Ти си разбил вратата! Значи затова толкова се натискаше да поемеш вината — каза тя с надебелял от ярост глас — Мислеше, че ще ти бъда толкова благодарна, че да падна на колене и да ти целувам краката, така ли? Мислеше, че ще можеш да ме вкараш в леглото! Че ще ти бъда толкова благодарна, че да ти позволя! Такава беше идеята, нали? И през цялото време си кроял да ме предадеш! Искал си да върнеш банския обратно в колата, така че полицията да разбере, че съм била с теб!
Още малко и щях да й ударя шамар, но се въздържах навреме.
— Добре, Люсил, ако искаш да вярваш в това, вярвай. Не съм взел твоя бански. Страхлива малка глупачка! Някой е бил тук и го е взел, но това не съм аз.
Тя остана неподвижна, загледана в мен. После вдигна ръце към лицето си.
— Да, разбира се.
Гласът й беше толкова слаб, че едва го чувах.
— Какво означава това? — попитах аз, наблюдавайки я.
Тя притисна слепоочията си с пръсти, после изведнъж по лицето й пробягна усмивка.
— Съжалявам, Чес. Наистина съжалявам. Нямах намерение да ти говоря по този начин. Не съм спала цяла нощ. Нервите ми са в ужасно състояние. Моля те, прости ми.