— Забрави го.
— Кой може да го е взел, Чес? Може ли да е била полицията?
— Не, не е била полицията.
Тя отмести погледа си. Изведнъж ми се стори, че вече не съществувам за нея. Мислите й я бяха отнесли някъде много далече.
— Няма смисъл да оставаш повече тук, Люсил. Опасно е.
Тя трепна леко, погледна ме за момент, очите й бяха унесени. После лицето й се оживи, сякаш изведнъж ме фокусира ясно.
— Да. Ще ми дадеш ли една цигара?
Изненадан, аз извадих пакет „Кемъл“ и й предложих една. Тя я взе и я пъхна между устните си. Предложих й огънче, запали. Дръпна силно, после бавно изпусна дима през устата. През цялото време гледаше съсредоточено омазнения бетонен под на гаража. Наблюдавах я. Приличаше на дете, което изведнъж е станало жена. Тя вдигна очи и срещна погледа ми, усмихна се. Не беше спокойна усмивка, но я направи много красива.
— Е, сега сме заедно в един кюп, нали, Чес?
— Не непременно. Може да е бил случаен крадец.
— Така ли мислиш? Може да е бил изнудвач.
Аз я изгледах.
— Защо казваш това?
— Имам предчувствие — каза тя след кратко колебание. — Ние сме идеалните жертви за изнудване, нали? Аз — защото убих полицая, а ти — защото се опита да ме съблазниш.
Замълчах за няколко секунди. Не бях виждал нещата в тази светлина, но сега, след като тя изрече гласно тази мисъл, изведнъж осъзнах, че може и да е нрава.
— Не следва задължително…
— Не. Трябва да изчакаме и да видим какво ще се случи — тя мина покрай мен и се запъти към вратата на гаража. — Няма да е зле да се прибирам.
— Да.
Излязохме на горещата слънчева светлина. Тя почака, докато затворя вратата на гаража.
— Ще трябва да се върна и да оправя катинара — казах аз след напразните опити да залостя вратата.
— Да.
Тя тръгна по пътеката. Слънцето се отразяваше в лъскавата й коса. Фигурата й отзад беше елегантна и стегната в клина и жълтата блуза: елегантна, вълнуващо женствена. Тя се качи в понтиака и седна напрегнато. Слабите й ръце почиваха върху коленете. Седнах до нея и запалих двигателя, направих обратен завой и тръгнах бързо към моята къща. Докато пътувахме, и двамата мълчахме. Спрях пред вратата.
— Ще ти донеса колелото.
— Ще вляза, Чес. Искам да говоря с теб.
— Ами, добре.
Последвах я нагоре по пътеката и вътре в къщата. Тя продължи напред, докато аз останах да заключа входната врата. Влязох в хола. Тя седна на един фотьойл и се загледа през големия прозорец към плажа и морето. Погледнах часовника над камината. Беше единайсет без четвърт. Струваше ми се, че са минали векове, откак тя се появи от сянката снощи и припадна в ръцете ми. Отидох до един друг фотьойл и седнах. Наблюдавах я. Тя вече не беше сладката хлапачка, по която бях хлътнал, когато я видях за пръв път да се възхищава на отражението си в огледалото. Оттогава насам си беше изградила защитно покритие — непробиваема шлифовка. Беше все още хубава и съблазнителна, но невинността и младостта вече бяха изчезнали. Тя се обърна бавно и ме погледна. Очите ни се срещнаха.
— Направих страхотна бъркотия — каза тя. — Благодарение на теб можех да изплувам, но този бански костюм ме връща обратно в сценария, нали?
— Не бих казал — говорех бавно и внимателно. — Зависи кой го е взел. Случаен крадец може да е разбил вратата с надеждата да намери нещо ценно. В колата нямаше нищо друго, освен банския. Може да го е взел с надеждата да изкара някой и друг цент.
Тя поклати глава.
— Едва ли. Името ми беше написано върху банския.
Погледнах я с разтуптяно сърце.
— Почти всеки в този град знае колко е богат Роджър — продължи тя.
Изведнъж ръцете ми овлажняха. Наистина се бях надявал, че случаен крадец е разбил гаража, но това прозаично нейно изказване запали червена лампичка в мозъка ми.
— В края на краищата — продължи тя много тихо, без да ме поглежда — защо един случаен крадец ще взима банския? Кой би го поискал? Мисля, че ще започнат да ни изнудват, Чес.
— Правиш заключения…
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Колкото до това, ще видим — бавно завъртя глава и ме прикова с поглед. — Би ли платил на изнудвач, Чес?
— Така доникъде не се стига — казах аз, като се опитах да наподобя спокойния й тон, но с доста дрезгав глас. — Веднъж започнеш ли да плащаш на изнудвачи, няма отърване.
— Просто исках да знам — тя се загледа в ръцете си, обърна ги и се втренчи в кървавочервените си нокти. — Мисля, че трябва да говоря с Роджър.
— Той нищо не може да направи — казах аз остро.
Тя продължи да изучава ръцете си.