— Ти не го познаваш толкова добре, колкото аз. Той много държи на положението си и на мнението на другите за него. Ако му кажа точно какво се е случило и че си бил готов да поемеш цялата вина, мисля, че би платил.
Седях и я наблюдавах в ледено мълчание.
— Той има много пари — продължи тя след това. — Той може да се оправя с много тежки сделки. Не мисля, че ще му струва много. Мисля, че би платил.
— Но ще поиска развод — казах аз.
— Предпочитам развода пред затвора.
Извадих пакета „Кемъл“, запалих една и забелязах, че ръката ми е по-спокойна, отколкото очаквах.
— Но ние все още не сме сигурни, че ще ни изнудват.
Тя повдигна косата от раменете си с нервен жест, който започна да ми става познат.
— Да не мислиш, че този човек е взел банския ми за спомен? — попита тя прекалено вежливо.
— Няма нужда да ставаш саркастична. Опитвам се да помогна.
— Поне би могъл да бъдеш реалист.
— В момента не може да се говори за изнудване — казах аз с неестествено висок глас. — Казах, че ще те измъкна от това и ще го направя.
Тя ме погледна замислено.
— Това означава ли, че ще плащаш на този човек, за да мълчи?
— На кой човек?
— На този, който ми е взел банския.
— Но той е просто плод на въображението ти. Дори не знаем дали съществува.
— Мислиш ли, че банският ми е изчезнал по своя собствена инициатива?
— Възможно е да си го забравила на плажа.
— Не съм! — изкрещя тя и очите и хвърлиха искри. — Оставих го в колата и някой го е взел!
— Добре, няма нужда да се вълнуваш заради това. Може да е бил случаен крадец.
Тя ме фиксира.
— Чес, ще се закълнеш ли, че не си го взел ти?
— О, за Бога, не започвай пак!
— Ще се закълнеш ли, че не си го взел?
— Разбира се, че не съм го взел.
Отвърнах на погледа й ядосано. Ръката й се отпусна до облегалката на стола и тя затвори очи.
— Помислих, че ти се обади тази сутрин по телефона. Помислих, че се опитваш да ме изплашиш. Гласът приличаше на твоя.
Аз замръзнах.
— Какво искаш да кажеш? Кой ти се е обадил?
— Тази сутрин към девет телефонът иззвъня. Аз го вдигнах. Един мъж попита дали разговаря с г-жа Люсил Ейткън. Стори ми се, че си ти. Отговорих утвърдително, а той каза: „Надявам се, че ви хареса плуването снощи“ и затвори.
Аз загасих цигарата и изведнъж ми стана студено.
— Защо не ми каза това отначало?
— Помислих, че си ти. Затова толкова много държах да дойда с теб и да си взема банския.
— Не съм бил аз.
Тя отвори очи и погледна към тавана.
— Затова казах, че сигурно ще ни изнудват.
— Но на плажа нямаше никой. Не може да са ни видели.
— Който и да беше, знаеше, че съм ходила да плувам.
— И мислиш, че този човек е взел банския?
— Да.
Изправих се бавно и отидох до барчето.
— Ще пийнеш ли?
— Ами, добре.
— Уиски или джин?
— О, уиски.
Сипах две твърди напитки в чашите и пуснах кубчета лед. Тъкмо ги взех, за да ги пренеса през стаята, когато телефонът иззвъня. Мускулите ми се стегнаха. Бавно оставих чашите. Люсил се беше наострила на стола, с ръце на коленете. Спогледахме се, докато звънът прорязваше тишината в стаята.
— Няма ли да го вдигнеш? — каза тя с дрезгав шепот.
Бавно пресякох стаята и вдигнах слушалката.
— Ало? — казах аз и не можах да позная собствения си глас.
— Господин Честър Скот ли е?
Мъжки глас. Останах с впечатление, че тонът е небрежен. Сякаш слушах човек, който крие някаква шега и не желае да я сподели с никой.
— Да. Кой е?
— Трябваше да правите любов с нея, г-н Скот. Не трябваше да я оставите да избяга в никакъв случай. В края на краищата затова са ни дадени жените.
Думите бяха изговорени бавно и ясно. Нямаше как да ги сбъркам.
— Какво искате да кажете? — студена пот обля лицето ми. — Кой сте вие?
Равномерното бръмчене в ухото ми подсказа, че си говоря сам.
VI
Пуснах слушалката върху телефона с трясък, който предизвика експлозия в напрегнатата тишина на стаята. Обърнах се бавно и погледнах Люсил. Тя стоеше тревожна и изплашена, и стискаше коленете си с ръце.
— Кой беше? — попита тя с притаен дъх.
— Не знам — отговорих аз, връщайки се към фотьойла. Седнах. — Но мога да се опитам да позная. Мисля, че беше същият мъж, който ти се е обаждал тази сутрин.
Казах й какво точно чух. Тя покри лицето си с ръце. Аз самият също се чувствах доста зле. Това беше шок и се загледах през прозореца, опитвайки се да удържа треперенето на ръцете си. Тя каза:
— О, Чес! Какво ще правим?
— Не знам. Това усложнява нещата.
— Виждаш ли, бях права? Той ще ни изнудва.
— Не е споменал нищо за изнудване и докато не го направи, няма смисъл да допускаме, че ще ни изнудва.