— Не обръщайте внимание на обстановката — каза тя, като видя, че се оглеждам. — Слава Богу, че напускам. Единственият плюс е, че е евтино.
Отдалечих се от нея. Наблизо имаше една полуотворена врата. Стаята оттатък изглежда беше спалня. До кревата имаше голям куфар. Явно Долорес беше готова да тръгне.
— Носите ли парите? — попита тя.
В гласа й долових тревожна нотка.
— Донесох ги, но няма да се разделя с тях, докато не реша, че информацията, която имате, си заслужава.
Устните й се извиха в горчива усмивка.
— Заслужава си. Дайте да видя парите.
Извадих от джоба си пачката и я хванах така, че да я види. Тя я зяпна жадно.
— Петстотин долара?
— Да.
— Сега ще ви покажа какво имам — каза тя и тръгна към очуканото бюро в ъгъла.
Отвори едно чекмедже. През цялото време дълбоко в себе си имах чувството, че не трябва да й се доверявам, но бях достатъчно суетен и глупав да вярвам, че след като е жена, ще мога да се справя с нея.
Тя пъхна ръка в чекмеджето и след това се завъртя към мен. Държеше 38-милиметров автоматик, насочен към мен. Изражението на очите й ме накара да изтръпна.
— Не мърдай — каза тя меко. — Остави парите на масата.
Не можех да откъсна очите си от нея и от пистолета. Беше насочен право в гърдите ми. За пръв път в живота ми някой насочваше пистолет към мен и това не ми хареса. Той изглеждаше ужасяващо опасен и смъртоносен. Бях чел в детективските романи как героят бива задържан с пистолет. Според изискванията на жанра той трябваше да се изправи пред подобна ситуация, без да му трепне окото. Сега открих, че не ставам за литературен герой. Устата ми пресъхна, а в стомаха си почувствах студена празнота.
— По-добре остави това — казах дрезгаво. — Може да гръмне.
— Ще гръмне, ако не оставиш парите на масата.
Лицето й беше мрачно, очите блестяха. Придвижи се леко наляво, без да ме изпуска от прицел. Опипа с ръка назад, намери копчето на старомодното радио на масата до стената и го включи.
— На този етаж няма кой да чуе изстрела — продължи тя бързо. — Дъртият глупак долу е глух. Ще помисли, че е някоя кола, а най-вероятно няма да чуе нищо.
Стаята изведнъж се изпълни с пронизителните звуци на агресивен джаз.
— Сложи парите на масата или ще те застрелям — просъска тя.
Продължих да я гледам. Сърцето ми подскочи леко, като видях израза на лицето й и разбрах, че не блъфира. Видях как кожата на пръстите й се опъна, когато започна да освобождава предпазителя на спусъка. Имах неприятното усещане, че всеки момент пистолетът ще гръмне. Тя си пое рязко въздух и сниши пистолета. Дори през плътния грим се забелязваше, че се поти.
— Застани до стената!
Опрях гръб в стената и я наблюдавах как тъпче банкнотите в джоба на палтото.
— Няма да стигнеш далече — казах аз колкото може по-спокойно. — Полицията ще те хване.
Тя ми се усмихна.
— Не се заблуждавай. Кажи на полицията за мен и аз ще им разкажа за теб. Оскар не е единственият, който знае. Не мисли, че ми харесва това, което правя. Не съм крадец и изнудвач, но трябва да се измъкна от този град и това е единственият начин да го направя. Не се прави на мъж и не прави глупости, защото ще те застрелям. Сега се обърни с лице към стената и не мърдай.
Очите й бяха уплашени и безмилостни. Разбрах, че ще стреля, ако не правя каквото казва. Обърнах се с лице към стената. Чух я да отива в спалнята и да излиза почти веднага. От тежките стъпки предположих, че носи куфара.
— Довиждане, господин Скот. Бяхте ми много полезен. Извинявайте за двойната игра, но аз не съм виновна, че се хванахте.
Затръшна вратата и превъртя ключа.
Отлепих се от стената. Извадих носна кърпа и попих потта от лицето си. Прекосих стаята и изключих радиото. Пълната тишина в стаята беше почти толкова страшна, колкото пронизителният джаз. Тъкмо отивах към вратата, когато чух Долорес да пищи в коридора:
— Не! Оставете ме… Не… недейте…
Заковах се на място. Сърцето ми заби силно. Гласът й беше изпълнен с ужас и паника. Следващият писък мина през мен като хвърлен нож. Чу се шумолене и удар от тежко падане. Тя отново изпищя — писък, който все още чувам от време на време в кошмарите си. Последва тишина. Стоях напрегнат, с отмаляло сърце и се ослушвах. Решетката на асансьора се затвори с удар, преди да потегли. След една безкрайна напрегната минута скърцането спря и дочух приглушения удар на решетката три етажа по-долу.
Някъде на улицата запали кола и потегли бързо. Аз все още не помръдвах. Лицето ми се потеше. Ослушвах се в тишината, която обгърна целия блок. От другата страна на вратата дочух ужасна въздишка. От нея кръвта ми се смрази.