Освен това стоеше въпросът и със сметката на Васерман. Джо Васерман беше най-големият производител на телевизори на тихоокеанския бряг. Той беше един от нашите най-важни клиенти. Възлагаше ни най-големите поръчки и го знаеше. Непрекъснато ни заплашваше, че ще изтегли сметката и ще я предложи на друга агенция, но досега бяхме успели да го задържим. Ейткън винаги работеше директно с него — нещо, което нравеше с малцина. Сега и това беше на моя гръб и силно ме притесняваше.
Най-накрая идваше мисълта, че от утре в продължение на четири седмици щях да бъда шеф на „Интернешънъл“ със сто и петнайсет подчинени мъже и жени, и двеста и трима клиента, които можеха да ми пишат или да телефонират за своите проблеми във всяка минута от работния ден, очаквайки да получат отговор незабавно. До момента тази мисъл не ме беше разтревожила, защото знаех, че ако нещата тръгнат зле, винаги можех да отида при Ейткън и да му прехвърля, неприятностите. Аз все още можех да направя това, но, разбира се, ако го сторех, нямаше да струвам и пукнат петак в очите му. Човек със счупен крак не иска да се занимава с нищо друго, освен с аварийни ситуации, а това също ме тревожеше.
Докато лежах в леглото в осветената от луната стая и слушах шума на прибоя, всички тези проблеми изглеждаха доста обезкуражителни, докато не ги погледнах реално. В този момент осъзнах, че истинската причина да се обливам в пот в полумрака беше образът на госпожа Ейткън, застанала пред огледалото, който не можех да изгоня от съзнанието си.
Ето защо не можех да заспя — представях си как повдига гъстата, кестенява коса от белите си рамене, формата на гърдите й под ефирната дреха, нейната млада, свежа красота. Мисълта, че е съпруга на Ейткън и горещото желание, което изпитвах към нея, не ми даваха покой.
Защо Ейткън се беше оженил за нея — момиче, достатъчно младо, за да бъде негова дъщеря? Непрекъснато си задавах този въпрос. Не по-малко интересно беше защо тя се беше омъжила за него. Без съмнение нито едно младо момиче не би могло да се влюби в мъж като Ейткън.
Не мислете, че не се опитах да изляза от това състояние. Направих всичко възможно, за да спра да мисля за нея. Казвах си, че е съпруга на Ейткън и следователно е неприкосновена. Тя не беше за мен. Това не беше възможно. Бях луд да мисля за нея по този начин, но това не помогна. Тази нощ не спах много. Просто не можех да спра да мисля за нея.
На другата сутрин пристигнах в офиса след девет, тъкмо когато Пат влизаше в бързия асансьор, и се присъединих към нея. Други служители ни бяха притиснали до стената. Усмихвахме се един на друг, но си мълчахме, защото около нас беше пълно със слушатели. Чак когато влязохме в офиса, й казах за проекта „Ню Йорк“. Тя възкликна:
— О, Чес, това е прекрасно! Винаги съм се чудила защо той не започне самостоятелен бизнес, и то точно в Ню Йорк. Само като си помисля, че ти ще бъдеш шеф!
— Не е сигурно. Ако оплескам нещата тук, ще изхвърча.
— Няма да оплескаш нищо. Ще се справиш. Не трябва дори да допускаш подобна мисъл.
— Ще имам нужда от теб в Ню Йорк, Пат. Не бих могъл да се справя там без теб.
Очите й светнаха:
— Не можеш да ме спреш да дойда там. Винаги съм искала да работя в Ню Йорк.
Докато преглеждах пощата, около мен се завъртя Джо Фелоуз.
— Хей, шефе — ухили се той. — Как е дъртият?
— Единствената разлика беше, че лежеше на леглото и не крачеше напред-назад. Слушай, Джо, зает съм. След няколко минути започва съвещанието. Какво искаш?
Джо седна на ъгъла на бюрото ми.
— Отпусни се, приятел. Нищо няма да се случи там. Единственото, което искам, е да ми кажеш, че дъртият се е гърчил в болки. Харесва ми да си мисля как страда. Обзалагам се, че е опищял цялата къща.
— Нищо такова. Той е истински стоик. Съжалявам, че те разочаровам, Джо, а сега, ако се разкараш, ще мога да прегледам пощата.
Джо не помръдна. Изгледа ме озадачено.
— Изглеждаш притеснен. Какво те мъчи?
Работехме заедно от две години и ми допадаше. Той беше най-добрият художник в занаята. Често беше казвал, че би желал аз да му бъда шеф вместо Ейткън и ако някога изобщо реша да започна самостоятелно, би се присъединил към мен.
Така че му казах за проекта „Ню Йорк“.
— Това е прекрасно! — каза той, когато свърших. — Ти, Пат и аз можем да направим световен екип. Ако не получиш тази работа, Чес, ще те удуша.
— Ще се старая с всички сили тогава — ухилих се аз.
Той слезе от бюрото.
— Видя ли жената на Ейткън, когато беше в къщата?
Усетих, че ми става горещо. Събирах някакви документи, така че не ми се наложи да го погледна, иначе мисля, че щях да се издам.