— Седни и си изпий кафето. Хайде да не започваме разговорите още. Има много време.
— Но, Чес…
— Казах, че няма да говорим още. Искам малко спокойствие, докато си изпия кафето. Просто се отпусни и се опитай да замълчиш, моля те.
Тя седна срещу мен и изведнъж се намуси. Сипа си кафе.
Прецених критично създалата се ситуация. Ако нямам проблеми, ако Ейткън изведнъж се помине и аз се оженя за нея, това ще да бъде обстановката през следващите двайсет години: тя — седнала срещу мен, хубава и малко намусена всяка сутрин, докато пие кафето си. Картинката ми се видя далеч не толкова вълнуваща, колкото си я бях представял.
Изпихме кафето си в тишина. От време на време се споглеждахме през масата. Доста странна закуска, но аз бях решен да не слушам нищо за проблемите й преди първата цигара за деня. Когато свършихме с кафето, бутнах кутията с цигари към нея, станах, отидох до канапето и се опънах. Запалих цигара и погледнах към тавана. Вече се чувствах почти готов да се справя с това, което имаше да ми каже.
— О’кей — казах аз — давай, сега те изнудват, така ли?
Тя стоеше сковано, със стиснати юмруци на масата. Очите й бяха широко отворени.
— Да. Той дойде вчера сутринта. Аз плувах. Изведнъж се появи, когато излизах от банята.
Оставих димът да излезе спокойно от отворената ми уста.
— Ако си била с бикините, с които те видях, бих се изненадал доста, ако е имал сърце да те изнудва. — Повдигнах глава, за да я погледна. — Как ти се стори той? Направи ми впечатление, че е тип, по който всички момичета си падат.
— Мисля, че беше отвратителен — каза тя със студен, безизразен глас.
— Така ли? Може би защото е искал пари от теб. Сигурен съм, че ако те беше поканил на вечеря в ресторант, щеше да го намериш за очарователен.
— Чес! Моля те, спри да говориш така! Той иска трийсет хиляди долара! Той каза, че ти и аз можем да намерим тази сума!
— Знам. Изглежда храни някакви детински надежди в нашата способност да съберем подобна сума. И на мен направи същото предложение. Даде ми срок до края на седмицата да намеря парите. Мислиш ли, че можеш да намериш трийсет хиляди долара?
— Разбира се, че не!
Изтегнах се и изтръсках пепелта от цигарата си.
— Колко можеш да намериш…
— Не знам. Имам един диамантен пръстен. Единственото нещо, което наистина притежавам. Роджър ми го даде, преди да се оженим. Сигурно струва нещо. — Тя започна да сваля един пръстен от дясната си ръка. — И аз не знам колко. Може би ще можеш да го продадеш вместо мен.
Аз протегнах ръка.
— Я да го видя.
Тя ме погледна така, сякаш не можеше да повярва дали е чула добре, после свали пръстена, стана и ми го даде. Аз го разгледах. Не беше лош, но в него нямаше нищо, което би развълнувало който и да било бижутер, за да се излъже и да го купи.
— Би могла да го заложиш за петстотин, при условие, че кажеш на човека, че майка ти умира от глад, а ти от туберкулоза и ако, разбира се, ти повярва. — Пуснах пръстена в скута й. — Да, напредваме. Сега остава да намерим само двайсет и девет хиляди и петстотин долара.
— Чес, защо разговаряш така с мен? — попита тя ядосано. — Какво съм направила? Предупредих те, че ще ни изнудват и ти не ми повярва, а сега се обръщаш срещу мен. Не съм виновна аз.
— Преживях много тежка нощ — отвърнах аз търпеливо. — Проблемите ти, Люсил, в момента не ме интересуват. Имам за какво друго да мисля.
— Но те са и твои проблеми! — изкрещя тя. — Как ще съберем парите?
— Това, както някога е казал Хамлет, е въпросът! Имаш ли предложения?
— Е, ти… ти можеш да намериш повечето, нали? Ти ми каза, че имаш двайсет хиляди долара.
Погледнах я. Седеше изправена, с изплашени и тревожни очи. Изглеждаше много млада и красива.
— Тях трябва да дам на мъжа ти. Може да се ядоса, ако ги дам на Оскар.
— Чес, ти не си сериозен! Какво става с теб? Този мъж заплашва, че ще каже на Роджър, че сме правили любов на плажа, а на полицията, че аз съм убила полицая! Каза, че има твоя снимка как сменяш номерата на колата! — Тя заудря с юмруци коляното ми. — И двамата сме еднакво вътре. Какво ще правим?
Отблъснах ръката й.
— Няма да оставим ситуацията да ни води — казах аз. — Това първо. Второ — няма да платим на господин Оскар Рос и трето — ти ще се облечеш и ще си отидеш вкъщи, преди някой да е дошъл и да ни е заварил в очевидно компрометираща ситуация.
Тя се стегна и сви юмруци между коленете си.
— Няма да му платиш? — ококори се тя. — Но трябва! Той ще отиде в полицията! Ще каже на Роджър… трябва да му платиш!
— Няма такива работи. Имаме време до края на седмицата — това са шест дни. Ще се изненадам, ако през това време не открия нещо за Рос, което да го разколебае в претенциите му. Човек като него сигурно има минало. Той изгаря от нетърпение да напусне града. Ще се поровя в миналото му и ще открия защо иска да си отиде оттук. Може и да попадна на нещо. Аз естествено няма да му дам и петак, докато не се убедя, че трябва да го направя, а в момента далеч не съм убеден.