Бях доволен, че излизам от стаята. Цинизмът му остави неприятен вкус в устата ми и аз се двоумях дали да взема асансьора или да сляза по стълбите. Тогава нейният образ пред огледалото изплува в съзнанието ми и се насочих към стълбите. После спрях и погледнах надолу към площадката. Беше тъмно, прониза ме остра болка на разочарование. Тогава се сетих, че е само девет и десет. Беше малко вероятно тя да е в спалнята си по това време. Върнах се и слязох с асансьора до първия етаж. Уоткинс ме чакаше в антрето.
— Не мисля, че г-н Ейткън изглежда много добре тази вечер — казах аз, докато вървяхме към вратата.
— Малко е неспокоен, сър. Предполагам, че това трябва да се очаква.
— Да, ще бъда тук отново утре вечер.
— Сигурен съм, че г-н Ейткън очаква с нетърпение вашите визити — каза той, докато отваряше вратата.
Взехме си довиждане и излязох навън в горещата лунна нощ. Голямата врата се затвори след мен. Тръгнах бавно надолу по стълбите към мястото, където бях оставил кадилака. На последното стъпало се обърнах и погледнах към къщата. Освен стаята на Ейткън, която светеше, всички останали безчетни прозорци приличаха на бляскави черни очи, взиращи се в мен. Почудих се къде ли е тя. Навън ли беше или някъде в къщата? Целия ден бях чакал този шанс, за да я видя отново. Наложи ми се да направя съзнателно усилие, за да не остана там, загледан в къщата с надеждата, че някой прозорец може да светне и тя да се покаже. От опит знаех, че госпожа Хепъл, а дори и Уоткинс ме наблюдават през някой от тъмните прозорци. Сега не беше моментът да стоя и да се взирам, така че отидох до колата, отворих вратата, метнах куфарчето на задната седалка и се плъзнах зад кормилото.
Тя беше там. Седнала до мен, с ръце кръстосани в скута. Въпреки ме в колата беше тъмно, можех да различа формата на главата й, която беше леко наклонена към мен. Знаех, че е тя.
Не можеше да бъде никой друг, иначе нямаше да се чувствам така. Сърцето ми нямаше да бие така учестено. В продължение на пет секунди я наблюдавах, вдишвах нежната миризма на парфюма й, слушах лекото й дишане и през тези пет секунди всичко около мен загуби ясните си очертания.
Този момент от живота ми ще остане незабравим.
— Хелоу! Стреснах ли ви? Не мислех, че ще излезете толкова бързо.
— Може и да сте — гласът ми беше одрезгавял. — Не очаквах…
Тя се засмя.
— Това вашата кола ли е?
— Да.
— Хубава е. Луда съм по колите. Като я видях, не можах да се въздържа да не вляза. Харесва ми повече от бентлито на Роджър. Обзалагам се, че е бърза.
— Да, доста е бърза.
Тя се облегна назад и се загледа в тавана. Лунната светлина, проникваща през отворения прозорец очерта профила й. Изглеждаше чудно красива.
— Роджър ми разказа за вас. Спомена, че вие ще бъдете новият му партньор.
— Не е абсолютно сигурно.
Седях като бастун, със стиснати юмруци на коленете, все още неспособен да преглътна изненадата, че тя е в колата ми и разговаря с мен така, сякаш се познаваме цял живот.
— Той ми каза, че е. Бихте ли искали да живеете в Ню Йорк?
— Много.
— Колко ми се иска да живея там!
Тя повдигна ръце и сплете пръсти зад главата си. Видях как гърдите й се повдигнаха и опънаха финия вълнен пуловер, с който беше облечена.
— В Палм Сити е ужасно скучно, не мислите ли?
— Без съмнение за човек на вашата възраст.
Тя се обърна към мен и ме изгледа.
— Говорите така, сякаш сте стар, а не сте. Още нямате трийсет, нали?
— Трийсет и една.
— Трябва да сте ужасно умен. Роджър каза, че ще участвате с двайсет хиляди долара в бизнеса. Откъде имате всички тези пари, след като сте само на трийсет и една?
— Повечето получих от баща си. Останалите спестих.
— Искате да вложите всичките в бизнеса на Роджър?
Бях смутен от нейните спокойни, директни въпроси.
— Доста ви интересуват тези неща.
— Наистина — усмихна се тя. — Винаги ми е било интересно как мъжете правят пари. Единственият сигурен начин за едно момиче да забогатее, е да се омъжи. Мъжете могат сами да изкарват пари. Мисля, че това е много по-приемлив начин. Разбира се, вие сте имали късмет, че баща ви е оставил нещо.
— Предполагам.
Тя се наведе напред и опря ръката си на таблото.
— Обичам тази кола. Ще ме научите ли да карам?
— Няма нищо за учене — казах аз неуверено. — Автоматична е. Натискате газта и тръгва сама.
Тя ме погледна.
— Може и да не повярвате, но никога не съм карала кола. Роджър не ми дава да докосна нито една от неговите, а има четири.