Шофьорът е вил негър. Поех си дълбоко дъх.
— Къде е тя?
— В градската морга — Биглър отново замълча, после продължи: — Слушай, Дърк. Не ходи там. Мис Стоуъл ни помогна много. Управителят на хотела идентифицира тялото. Уведомихме баща й и той ще дойде, за да се погрижи за погребението. Послушай ме, Дърк, не я гледай. Киселината е свършила своето, после камиона… По-добре стой настрана…
— Благодаря ти, Джо — казах аз и затворих. Той беше прав. Исках да запазя в паметта си хубавото, весело лице на Сузи, а не обезобразения от киселината труп. Казах си, че дори няма да отида на погребението. Мъртвите са си мъртви.
Облегнах се и запалих цигара. Ужасната празнота, която чувствах, постепенно се превърна в изгарящо желание за мъст. Останах така може би в продължение на двадесет минути. След това взех решение. Заключих чекмеджетата на бюрото си, загасих лампата и тръгнах по коридора към асансьорите.
Върнах се у дома. Спрях се пред външната врата, за да намеря ключовете си, и видях, че на нея е залепен лист хартия. На него беше написано с не много големи букви:
БЕШЕ ПРЕДУПРЕДЕН, ЛЕВАКО!
Когато намерих място за паркиране на пристанището, пълната луна се изкачваше мързеливо по безоблачното небе.
Преди да изляза взех душ и облякох спортна риза и ленени панталони. Проверих и последното съобщение за банковата си сметка. Имах дванадесет хиляди долара. Бях ги спестил за времето, когато със Сузи щяхме да имаме дом. Сузи вече я нямаше — нямаше да има и дом.
Оставих колата и тръгнах по пристанището, което сега гъмжеше от туристи. Те зяпаха с интерес муцуните, които слизаха от рибарските лодки.
Беше девет и половина. Въздухът беше влажен и горещ, но поне нямаше да вали.
Отидох до таверна „Нептун“. Около масите бяха насядали няколко рибари, които се хранеха. Заведението не беше туристическа атракция. В своя ъгъл отсреща седеше Ал Барни. Ядеше, а до лакътя му имаше халба бира.
Когато седнах до него, той остави ножа и вилицата. Лицето му беше тъжно.
— Надявах се да те видя, мистър Уолъс. Вземи си нещо за сметка на заведението.
Сам, съдържателят, дойде веднага.
— Приемете един сандвич с телешко, мистър Уолъс — каза той. — Ще ви хареса. От сърце е… Моите съболезнования, мистър Уолъс…
Погледнах Барни.
— Да, новината се разчу. Тази киселина… — Той поклати глава. — Искам да ти кажа, че всички наоколо, които струват нещо, съжаляват ужасно. Аз съжалявам два пъти повече. — Ал отряза парче месо и го лапна.
— Мога ли да направя нещо? — попита той след малко с пълна уста.
Сам донесе голям сандвич и чаша, пълна почти догоре със скоч.
— От сърце, мистър Уолъс — каза той и се отдалечи.
Изчаках, докато Барни подхрани тлъстините си. Хапна още няколко залъка и остави ножа и вилицата.
— Мистър Уолъс — поде той, — в миналото ти си правил много добри неща за мен. Аз не забравям хората, които са добри с мен. Направи ми удоволствието, а и на Сам, да изядеш този сандвич. Човек мисли и работи по-добре като се нахрани.
Изядох сандвича, който би могъл да е и по-лош, и изпих уискито. Когато запалих цигара, малко се посъвзех.
Барни ми се усмихна.
— Така е по-добре, мистър Уолъс. Кажи какво ти трябва.
— Ал, искам да подредя копелетата, които направиха това, но най-напред трябва да знам някои неща.
Барни кимна.
— Още като чух за станалото, ми мина през ум, че ще решиш да направиш нещо. Какво те интересува?
— Какво знаеш за Лу Джерандо?
Барни замръзна и очите му се отвориха широко.
— Джерандо! Само не ми казвай, че той е замесен в това!
— Може и да е. Какво знаеш за него?
— Лошо — каза Барни. — Слугува на Джо Волински. Той има голяма яхта и Джерандо я охранява, когато Джо е извън града. Кара и колата му. Момче за всичко.
— Знаеш ли дали по някакъв начин не е свързан с Ханк Смедли?
— Предполагам, че е. Виждал съм ги заедно — Барни отпи от бирата си. — Познават се, това е сигурно.
— Кой е този Джо Волински?
Барни се размърда притеснено.
— Мистър Уолъс, започваш да газиш в дълбоки води. Не обичам да говоря за Джо Волински. Не е здравословно.
Изглеждаше разтревожен. Аз чаках.
Барни махна на Сам, който веднага долетя с чиния, пълна с ужасните наденички.
— Да ви донеса ли още нещо, мистър Уолъс? — попита ме той. — Чаша кафе или може би още един скоч?
— Благодаря, Сам. Не искам нищо — отговорих аз, като се стремях гласът ми да не звучи нетърпеливо.