Сам взе празните чинии и се върна на бара. Барни лапна три наденички, хлъцна, избърса просълзените си очи с опакото на ръката си и ме погледна.
— Мистър Уолъс, ако се разчуе, че съм се разприказвал за Джо Волински, ще ме намерят във водата с прерязано гърло.
— Ако ти не кажеш на никого и аз не кажа на никого, как, по дяволите, ще се разчуе? Кой е Джо Волински?
Ал изяде още три наденички, прокашля се, наведе се напред и като ме облъхна с миризма на лют пипер, каза:
— Добре, мистър Уолъс, ще говоря. За никой друг не бих го направил, но за теб…
— Кой е Джо Волински? — потретих аз с ръмжене.
— Събира мангизите на мафията по цялото Източно крайбрежие. Идва с яхтата си всяко първо число на месеца и остава за около седмица. През това време събира парите от шантажите и изнудванията, от казината. Ето това е Волински — опасен тип. По-опасен от цианкалий. Не се заблуждавай, мистър Уолъс. Цялото пристанище знае за какво става дума, но никой не смее да се обади. И ченгетата знаят, но си мълчат. Някъде около три часа през нощта, на първо число всеки месец, на яхтата се качват хората, които носят мангизите. В това време ченгетата гледат на другата страна. И никой не смее да се приближи, освен ако не го очакват. Абсолютно никой!
— Как се казва яхтата, Ал?
— „Хермес“. Малко зад риболовните траулери, вдясно.
— И Ханк Смедли е човек на Волински?
Барни лапна още три наденички, сдъвка ги и кимна.
Никога не съм го виждал толкова разтревожен. Реших, че няма да е почтено да го насилвам повече, станах и му протегнах ръка. Той я стисна несръчно, но сърдечно.
— Съжалявам за случилото се, мистър Уолъс. Недей да правиш нищо необмислено.
Кимнах и отидох при Сам.
— Може ли да платя?
— Мистър Уолъс, ужасно съжалявам, както и Барни. Не, не, няма за какво да плащате. Желая ви късмет.
Излязох навън в тъмната влажна нощ и тръгнах по кея. Туристите се бяха прибрали по дупките си, за да вечерят. Тук-там бяха останали малки групички рибари, които разговаряха. Двете ченгета от пристанището зяпаха траулерите с блуждаещи погледи. Разгледах ги внимателно. Тези двамата знаеха с какво се занимава Волински и бях сигурен, че получават подкупи, за да държат устите си затворени. Бяха едри, по-дебели отколкото трябва, а палките им се люлееха отстрани на коланите — изглеждаха недодялани и глупави.
Прикрит в тъмнината, стигнах до яхтата „Хермес“. Беше дълга поне тридесет метра, с каюти и всички удобства — хубава, луксозна изработка.
Спрях в сянката на една палма. На палубата различих очертанията на мъж. Виждах червения отблясък на цигарата му. Нямаше никакви други светлини.
Предположих, че Лу Джерандо е на поста си.
Трябваше да обмисля много неща. Обърнах се и тръгнах към колата. Минах покрай „Черната кутия“. Зад тънките, изпоцапани завеси на прозорците прозираше светлина. Чуваше се ритмична танцова музика.
Качих се в колата и се прибрах у дома. Прекарах безсънна нощ, потънал в мисли за Сузи, в спомени за прекрасните моменти, които бяхме изживели заедно, за плановете, които крояхме за бъдещето.
Някъде към четири часа не можах повече да издържа и глътнах две хапчета за сън. Най-накрая заспах.
Влязох в кабинета на Гленда Кери в единадесет и половина.
— Закъсняваш, Дърк — посрещна ме тя. — Полковникът те търси. — Тя се втренчи в мен. — Случило ли се е нещо? Не изглеждаш добре!
— Полковникът може ли да ме приеме веднага? — попитах рязко.
Тя продължи да ме гледа и махна към кабинета на шефа:
— Свободен е.
Парнъл седеше зад бюрото си. Беше гигант, прехвърлил шестдесетте. Месестото му, загоряло от слънцето лице, малките пронизващи сини очи и подобната на капан за плъхове уста безпогрешно издаваха войникът ветеран, който не може да надживее спомените си.
— Добро утро, Дърк — посрещна ме той, когато влязох в обширния кабинет с големи прозорци, гледащи към пристанището. — Седни.
Седнах срещу него.
— Прочетох докладите ви за случая „Торсън“. Стори ми се доста интересен. Свършили сте добра работа. Е, мисис Торсън се е отказала от по-нататъшно разследване, така че ще го изоставим. За теб и Андерсън имам нещо друго.
— Не за мен, шефе — отговорих аз тихо. — Напускам.
Той вдигна ръцете си и ги отпусна върху плота на бюрото.
— Имах чувството, че ще кажеш точно това, Дърк. Надявах се, че ще надмогнеш станалото. Научих за Сузи. Ужасно съжалявам. Разбирам какво чувстваш и ако се беше случило на мен, с човек, когото обичам, също щях да тръгна след копелетата.
— Точно това ще направя, шефе — отговорих аз.
— Добре. Ще те освободя от работа за един месец. Ще получаваш заплата както обикновено. Андерсън ще се оправи сам, докато се върнеш. Съгласен?