Отидохме в ресторанта на Лусино. Още когато ни видя, собственикът излезе иззад бара и дойде да ни посрещне.
— Ще ви сложа на масата за специални гости, мистър Уолъс — каза той, като се ръкува с нас.
Заведе ни до една маса, отделена от останалите. По това време нямаше много клиенти.
Седнахме и Лусино ме погледна съчувствено.
— Чух, мистър Уолъс. Ужасно съжалявам. Не мога да кажа нищо повече. Съчувствам ви искрено.
Очите му бяха просълзени. Потупах го по ръката.
— Благодаря, Лусино. Ти си истински приятел.
— А сега, мистър Уолъс, смятам да ви приготвя нещо много специално. Доставете ми удоволствието да бъде за сметка на заведението. Това е израз на моето съчувствие. Моля ви не казвайте „не“. Оставете всичко на мен.
Бях силно развълнуван, но се овладях.
— Благодаря, Лусино.
Той отиде в кухнята и чух как крещи на двамата си готвачи.
Бил се отпусна назад.
— Наистина имаш добри приятели, Дърк — каза той. — Боже! Колко съм гладен!
След няколко минути келнерът донесе две плата с раци и кошничка хрупкав препечен хляб.
Знаех, че е безполезно да се опитвам да говоря с Бил преди поне малко да притъпи апетита си, така че започнахме да се храним мълчаливо. Келнерът донесе бутилка изстудено бяло вино и ни наля.
Аз нямах апетит. Мислех за прекалено много неща и храната не ме интересуваше. Когато видях, че Бил изяде порцията си, му дадох и половината от моята. Той ме погледна, кимна и се захвана за работа. Най-накрая, когато свърши и се облегна с доволна въздишка назад, го попитах:
— Сега вече можеш ли да се съсредоточиш?
Келнерът дойде и прибра празните чинии.
— А сега какво, ли ще последва? — попита Бил.
— Бог знае! — отговорих нетърпеливо. — Слушай, Бил. Спестил съм малко пари, а пари ще бъдат необходими. Сега няма да печелим нищо. Ти как си финансово?
Той се ухили щастливо:
— Няма проблеми. Вдигнал съм настрана двадесет и пет бона. Каквото имам аз е твое, каквото имаш ти е мое, съгласен ли си?
Келнерът дойде с още две плата, в които имаше по една сочна пържола и половин омар. Донесе и голяма купа пържени картофи.
— О! — възкликна Бил. — Ето това се казва истинска вечеря!
Започнахме да ядем. Последва лимонов пай, а след него голяма кана кафе.
Отказах се от пая и с нарастващо нетърпение зачаках Бил да свърши.
Най-накрая той се отпусна назад и потупа корема си.
— Прекрасно! — каза доволно. — Просто прекрасно!
— А сега готов ли си да ме изслушаш?
Казах му какво съм научил от Ал Барни.
— В тази история е забъркана мафията. Все още не е късно да се откажеш. Искам да те предупредя, че се захващаме с нещо наистина опасно.
Бил отпи от кафето.
— Мафията, казваш, а?
— Точно така.
Той кимна.
— Мислех си за тази киселина. Наистина е в стила на мафията. Добре. Заедно ще успеем да се справим. Само ми кажи какво искаш да направя.
— Сигурен ли си, че искаш да се захванеш, Бил? Можем да свършим и в моргата. Даваш ли си сметка?
Бил се замисли за минута, след това се ухили и сви рамене:
— И какво от това? Човек умира само веднъж. Щом сме двамата, ще успеем. Какъв ще бъде първият ход?
— Най-напред, понеже ще работим заедно, струва ми се, че ще е по-добре да дойдеш да живееш в моя апартамент. Имам свободна стая. Заключи бърлогата си и ела при мен. Става ли?
Бил кимна.
— Нямам нищо против.
— Добре. Отиди да вземеш каквото ти трябва и ела — Сложих ключовете от апартамента на масата. — Аз ще се прибера след час-два.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще ти кажа по-късно. Ти се нанеси. Ще се видим след известно време.
Стиснах ръката на Лусино, благодарих му за вечерята и излязох навън на влажния нощен въздух. Качих се в колата и подкарах към резиденцията на Торсън. Както се надявах, цялата къща беше тъмна. Светеше само стаята на Джош Смедли.
Паркирах извън оградата и тръгнах по алеята пеша. Наложи се да позвъня три пъти, преди вратата да се отвори и да видя блесналите от алкохола очи на Джош.
— Мистър Уолъс?! — каза той като се взираше в тъмнината. — Съжалявам, мистър Уолъс, но мисис Торсън не е тук. Отиде на опера. Съжалявам.
Избутах го и влязох, а той се олюля.
— Ти ми трябваш, Джош — казах аз. — Време е да поговорим.
Изглеждаше напълно съкрушен — само човек, просмукан с алкохол, може да изглежда така, когато се сблъска с някоя неприятност.
— Не мисля, че… — започна да мрънка той, но аз го улових за ръката и го поведох по коридора към стаята му. На масата имаше бутилка скоч и чаша. Когато се свлече на стола си, старецът сякаш изпита облекчение.
Налях му още уиски и седнах срещу него.