— Ами да кажете на брат Рьоно, великия инквизитор, ако ви се случи да го видите, че все още съм негов много покорен син и да не ме забравя много дълго в тази крепост, където служа възможно най-добросъвестно, защото бог ме е пратил тук, но имам известни качества, монсеньор, както сам можахте да се уверите, и бих желал да ги приложа другаде.
— Няма да забравя, ще му предам — отвърна д’Артоа, макар да знаеше отлично, че няма да направи нищо.
Двете принцеси довършваха тоалета си в стаята на Маргьорит. Те току-що се бяха мили продължително пред огъня, като удължаваха умишлено това отново вкусвано удоволствие. По късите им коси още блестяха капчици. Тъкмо бяха облекли дълги бели ризи, твърдо колосани, много широки и пристегнати с шнур около шията.
Когато вратата се отвори, двете отстъпиха свенливо.
— О, мили братовчедки — провикна се Робер, — не се притеснявайте! Останете си така. Нали сме роднини! Пък и тези ризи ви скриват по-добре от роклите, в които се представяхте — до неотдавна. Имате вид на същински млади монахини. Но явно изглеждате по-добре, отколкото преди малко и руменецът ви се възвръща. Признайте, че съдбата ви много бързо се промени с моето пристигане!
— О, благодарим ви, братовчеде! — възкликна Бланш.
Стаята беше преобразена. Внесли бяха легло, два сандъка, които служеха за пейки, стол с облегало, триножни столчета и маса, върху която бяха сложени чинии, чаши и виното на Берсюме. Запалена бе свещ, макар малката и тясна камбанария на параклиса да не бе избила още пладне, навън валеше сняг и светлината на зимния ден не стигаше до вътрешността на кулата. В камината горяха дебели пънове и влагата излизаше с леко цвъртене на малки мехурчета откъм краищата им.
Веднага след Робер влязоха сержант Лален, стрелецът Гро-Тийом и още един войник. Те носеха гъста, димяща супа, дебел хляб, кръгъл като погача, баница с месо, тежка пет ливри, с позлатена кора, печен заек, парчета варена гъска, консервирана в мас, и няколко жалки круши, които Берсюме бе успял да открие в Андьоли, заплашвайки, че ще срине до основи градчето.
— Как? — извика д’Артоа. — Само това ли ни поднасяте, след като поръчах хубаво ядене?
— Истинско чудо е все пак, монсеньор, че можахме да намерим и това в такова гладно време — отвърна Лален.
— Гладно време за голтаците може би, които са такива безделници, че им се ще земята да ражда, без да я обработват, на не и за свестните хора! Откакто съм сукал от майчината си гръд, не съм имал по-бедна трапеза!
Затворничките мятаха погледи на млади хищници към сложените на масата лакомства, спрямо които д’Артоа показваше такова пренебрежение. Очите на Бланш бяха пълни със сълзи. А и тримата войници гледаха масата със смаяни и жадни очи.
Гро-Гийом, който се бе тъпкал само с варена ръж, се приближи внимателно да нареже хляба, тъй като бе свикнал да прислужва на масата на коменданта.
— Назад! — кресна му д’Артоа. — Не докосвай хляба ни с мръсните си ръчища! Сами ще си го нарежем.
Махайте се, докато не съм се разсърдил!
Щом стрелците си отидоха, той добави уж шеговито:
— Тъй да е! Нека свикна със затворническия живот. Кой знае…
Д’Артоа покани Маргьорит да седне на стола с облегало.
— Бланш и аз ще се сместим на пейката.
Наля виното и като вдигна канчето си, подхвърли на Маргьорит:
— Да живее кралицата!
— Не се подигравайте с мен, братовчеде — каза Маргьорит Бургундска. — Това е жестоко.
— Съвсем не се подигравам. Вникнете в точния смисъл на думите ми. Вие наистина сте кралица, поне днес… И аз чисто и просто ви пожелавам да сте жива.
След тези негови думи настана тишина, защото започнаха да се хранят. Всеки друг на мястото на Робер би се развълнувал, ако видеше как младите жени се нахвърлиха като последни беднячки на яденетата. Дори не се и опитваха да проявят привидна сдържаност, а направо сърбаха супата и лакомо отхапваха от баницата, почти без да си поемат дъх.
Набол заека на камата си, д’Артоа го въртеше над жаравата в огнището, за да го стопли, като междувременно не преставаше да наблюдава братовчедките си. Доволен смях се надигаше в гърдите му: „Ако сложа копаните им на земята, ще лазят на четири крака, за да ги лижат!“
Младите жени пиеха виното на коменданта, сякаш искаха наведнъж да наваксат седемте месеца, през които бяха пили вода от водоемите. Страните им порозовяха. „Ще се разболеят — мислеше си д’Артоа — и ще завършат деня, като си повърнат и червата.“
Самият той ядеше колкото цял взвод. Удивителният му апетит, наследствен в неговото семейство, не беше преувеличение и всяка негова хапка би трябвало да се раздели на четири, за да може да влезе в нормално гърло. Разкъсваше варената гъска, както обикновено се ядат пъдпъдъци, и сдъвкваше и костите. Извини се скромно, че не може да постъпи така и със скелета на заека.