VIII
ПИСМО, ПРОДИКТУВАНО ОТ ОТЧАЯНИЕ
Силен напор на вятъра разтресе тясното прозорче и Маргьорит Бургундска отскочи назад: стори й се, че от дълбините на небето някой иска да я порази.
Над Нормандската равнина едва-едва се развиделяваше. В този час първата стража се изкачваше покрай назъбените стени на замъка Гаяр. Бурята от запад подгонваше огромни облаци, понесли в тъмните си утроби планини от вода. Тополите край Сена огъваха оголените си гръбнаци.
Сержант Лален отлости вратите по спираловидната стълба, които изолираха двете принцеси. Стрелецът Гро Гийом остави в стаята на Маргьорит две дървени гаванки с димяща каша и излезе, без да продума, влачейки крака.
— Бланш!… — извика Маргьорит, като се доближи до стълбата.
Никой не й отговори.
— Бланш! — повтори тя по-високо.
Мълчанието, което последва, я изпълни с тревога.
Най-сетне чу бавното потропване на дървените сабо по стъпалата. Бланш влезе, залитаща и разстроена. В сивата светлина, заливаща стаята, светлите й очи имаха обезпокоителен израз, едновременно отсъствуващ и упорит.
— Поспа ли малко? — попита я Маргьорит.
Без да каже ни дума, Бланш пристъпи към сложената върху столчето стомна, коленичи, наклони я към устата си и отпи няколко големи глътки. От известно време заемаше странни пози, за да извърши най-обичайни движения.
В стаята не беше останало почти нищо от мебелите на Берсюме. Комендантът на крепостта ги бе взел обратно още преди три месеца, веднага след доста бруталното посещение на Ален дьо Парей, който му бе припомнил инструкциите на Марини. Внесените в чест на монсеньор д’Артоа сандъци и столове бяха изчезнали. Изчезнала бе и масата, на която кралицата затворничка бе вечеряла, седнала срещу братовчед си. Кръглата килия бе снабдена само с най-проста покъщнина, войнишка. Върху леглото имаше дюшек, напълнен със сухи грахови шушулки. Но тъй като Парей бе казал, че Марини държи на здравето на кралица Маргьорит, Берсюме бдеше тя да има много завивки. Затова пък чаршафите не бяха сменяни нито веднъж и огън се палеше само когато навън имаше лед.
Двете жени седнаха една до друга на ръба на леглото с гаванки върху коленете си. Бланш започна да лапа кашата направо от гаванката, без да си служи с лъжицата. Маргьорит не ядеше. Обвила с ръце дървената гаванка, тя топлеше пръстите си. Това бе една от малкото приятни минути от деня й и последната чувствена радост, която й бе останала. Затваряше очи, отдадена цяла на жалкото удоволствие да събере малко топлинка в шепите си.
Внезапно Бланш се изправи и запрати гаванката на земята. Кашата се разля по пода и щеше да вони цяла седмица.
— Какво ти става? — попита Маргьорит.
— Искам да умра! Ще се самоубия! — изкрещя Бланш. — Ще се хвърля от стълбата… И ти ще останеш сама… Сама!
Маргьорит въздъхна и потопи лъжицата в паницата.
— Никога няма да излезем оттук заради теб — поде Бланш, — защото не пожела да напишеш писмото, което ти поиска Робер. Ти си виновна, само ти. Не е живот стоенето ни тук. Но аз ще умра! И ти ще останеш сама.
Измамените надежди са гибелни за затворниците. Когато узна за смъртта на Филип Хубави и особено след пристигането на Робер д’Артоа, Бланш бе сметнала, че ще я освободят. А после нищо не бе последвало освен почти пълното отменяне на смекчения режим, от който се бяха ползували няколко дни след посещението на братовчед им. Оттогава Бланш бе станала друг човек. Престана да се мие, линееше. Ту внезапно избухваше в ярост, ту обилно лееше сълзи, които оставяха дълги сиви бразди по мръсните й бузи. Порасналите й малко коси подаваха залепнали и разчорлени изпод платнената касинка. Изпълнена бе с упреци и обвинения срещу Маргьорит и неуморно ги предъвкваше. Смяташе, че тя е отговорна за всичко, винеше я, че я била тласнала в ръцете на Готие д’Оне, оскърбяваше я, после настояваше, тропайки с крака, да пише в Париж, че приема направеното и предложение. И между двете жени, всяка от които имаше само другата за компания и утеха, се възправяше омразата.
— Че какво, пукни, щом вече нямаш сили да се бориш! — отвърна Маргьорит.
— Защо да се боря? Да се боря срещу стените? — За да станеш кралица? Защото все още се надяваш, че ще станеш кралица! Кралицата! Кралицата! Вижте кралицата!
— Но ако бях отстъпила, щяха да освободят може би мен, но не и теб.
— Сама, сама, ще останеш сама! — повтаряше Бланш.
— Още по-добре! не искам нищо друго освен да бъда сама! — отвърна Маргьорит.