— На твое място, коменданте — опитваше се да му внуши, капеланът, — бих предал писмото на великия инквизитор който същевременно е изповедник на краля. Тя е писала! „изповядвам“, това е църковен и кралски въпрос. — Ако те затруднява, и аз мога да се нагърбя… Лично познавам отеца инквизитор. Той е от моя манастир в Поаси…
— Не, не, сам ще отида — отвърна Берсюме.
— В такъв случай не пропущай да напомниш за мен, ако видиш великия инквизитор!
На другия ден, предал нарежданията си на сержант Лален, с шлем на глава, яхнал най-доброто си муле, Берсюме пое към Париж.
Пристигна на следващия ден следобеда под проливен дъжд. Изкалян до уши, с измокрен мундир, Берсюме вле-зе в една кръчма до Лувъра, за да се отмори и поумува Защото през целия път го глождеше неспокойство.
Как да узнае дали постъпва добре или зле, дали дей-ствува за или против интересите си? Трябваше ли да потърси Марини или да отиде направо при д’Артоа? ако нарушеше заповедите на единия, щеше ли да има някаква изгода от другия? Марини, д’Артоа, д’Артоа, Марини? Или пък защо не и великия инквизитор?
Понякога провидението бди над глупците. Докато Берсюме сушеше корема си на огъня, силно приятелско потупване по гърба го изтръгна от размишленията му.
Беше сержант Катр-Барб, бивш другар по служба. Беше влязъл преди малко и го бе познал. Не бяха се виждали от шест години. Прегърнаха се, отстъпиха крачка назад, за да се разгледат взаимно, пак се прегърнаха и много шумно поръчаха вино, за да отпразнуват срещата си.
Катр-Барб, мършав веселяк с черни зъби и кривогледи очи, беше сержант на стрелкови взвод в Лувъра. Беше обичаен посетител на тази кръчма. Берсюме го облажаваше, че живее в Париж. Катр-Барб пък му завиждаше, че по-бързо се е издигнал по чин и командува крепост. Значи всичко беше наред, защото всеки от тях можеше да си въобразява, че другият му се възхищава!
— Как? Нима ти пазиш кралица Маргьорит? Разправят, че имала сто любовници. Трябва да е много страстна и бас държа, че никак не скучаеш, стари обеснико! — възкликна Катр-Барб.
— Ами, недей да си въобразяваш!
От шегите минаха на спомените, после на проблемите на деня. Какво вярно имаше, че Марини уж бил изпад в немилост? Катр-Барб навярно знае, щом живее в столицата. Така Берсюме узна, че монсеньор Марини е преодолял номерата, които искали да му погодят, че преди три дни кралят го извикал отново и го прегърнал няколко барона и че отново бил толкова могъщ, колкото всякога.
„В хубава каша се забърках с това писмо…“ — помисли си Берсюме.
С развързан от виното език той се впусна в откровения и като помоли Карт-Барб да му се закълне, че ще пази тайната, която сам бе неспособен да съхрани, му разкри целта на пътуването си.
— Как би постъпил на мое място?
Сержантът заклати малко дългия си нос над канчето, после отвърна:
— На твое място бих се поставил под заповедите на месир дьо Парей. Той е прекият ти шеф. Така поне ще се подсигуриш.
— Добре го измисли. Така и ще постъпя.
Следобедът изтече в бъбрене и пиене. Берсюме се понапи и главно изпитваше облекчение, че друг бе решил вместо него. Но времето бе доста напреднало, за да приложи начаса на дело решението. Пък и Катр-Барб не беше дежурен тази вечер. Двамата другари вечеряха в кръчмата. Съдържателят се извини, че може да им предложи само кренвирши с грах и надълго се заоплаква от трудностите по снабдяването.
— Вие сте по-добре от нас, на село. Почнаха да продават и кората на дърветата — каза му Берсюме.
След това, за да бъде празненството пълно, Катр-Барб отведе Берсюме в уличките зад „Света Богородица“ при леките жени, които, съгласно нареждане от времето на Луи Свети продължаваха да си боядисват косите медно червени, за да ги отличават от порядъчните матрони.
Призори Катр-Барб покани приятеля си да се приведе в ред в казармата в Лувъра. И към обед, изчеткан, излъскан, избръснат до кръв, Берсюме се яви в караулната на двореца и поиска да види месир дьо Парей.
Главният началник на стрелците никак не се поколеба, когато Берсюме му обясни случая.
— От кого получавате инструкции?
— От вас, месир.
— А кой, по-високо от мен, се разпорежда с кралските крепости?
— Монсеньор дьо Марини, месир.
— Кому сте длъжен да докладвате за всичко?
— На вас, месир.
— А по-горе от мен?
— На монсеньор дьо Марини.
Берсюме изпита отново смесицата от чувство на чест и обезпеченост, които внушава у всеки добър воин човекът с по-голям от неговия чин, когато му заповядва как да се държи.