— Или какво? Телефоните ще започнат да звънят? Или ти ще изчезнеш?
— Там няма нищо за теб — каза Итън.
— Поне ще има отговори.
— Какво си заслужава да платиш, за да ги научиш? С живота си? Със свободата си?
Маккол се изсмя горчиво.
— Нима наричаш това — той посочи зад себе си в посока към града — свобода!
— Наричам го единствения ти избор, Питър.
Човекът заби поглед в земята за момент, след което поклати глава.
— Грешиш.
— В какъв смисъл?
— Кажи на жена ми и дъщеря ми, че ги обичам.
— В какъв смисъл греша, Питър?
— Никога няма само един избор.
Лицето му стана сурово.
Внезапно изпълнено с решимост.
Той профуча покрай Итън, сякаш направил летящ старт, и все още ускоряваше, когато се блъсна в оградата.
Искри.
Волтови дъги, забиващи се в Маккол от жиците, подобно на сини кинжали.
Високото напрежение отхвърли Питър на три метра от оградата, право в едно дърво.
Питър!
Итън коленичи до него, но Питър го нямаше.
Покрит с електрически изгаряния.
Смачкан и изсушен.
Неподвижен.
Цвърчащ.
Димящ.
Въздухът се изпълни с воня на изгорена коса и кожа, дрехите му бяха целите в димящи дупки с обгорели краища.
— Така е най-добре.
Итън се завъртя.
Пам се беше облегнала на дървото зад него и се усмихваше в мрака.
С дрехи, черни като сенките под боровете. Само очите и зъбите й се виждаха.
И красивото й лице, подобно на луна.
Прекрасният питбул на Пилчър.
Тя се оттласна от дървото и тръгна към Итън като роден боец, какъвто и беше. Дебнеща. Грациозна. Като котка. Пълен контрол над тялото и икономични движения. Мразеше да си го признава, но тя го плашеше.
През миналия си живот в Сикрет Сървис се беше сблъсквал само с трима чисти психопати. И беше уверен, че Пам е такава.
Тя клекна до него.
— Гадно е, но и ме кара да си мечтая за барбекю. Шантаво, нали? Не се безпокой. Не е нужно да почистваш. Ще пратят екип.
— Изобщо не се безпокоях за това.
— О?
— Мислех си за семейството на горкия човек.
— Е, поне няма да им се наложи да гледат как го пребиват до смърт на улицата. А ако трябва да сме честни, нещата отиваха натам.
— Мислех си, че ще успея да го убедя.
— Ако беше новодошъл, може би. Но Питър се пречупи. Идеален жител в продължение на осем години. Нито един негативен доклад до тази седмица. И изведнъж отпрашва посред нощ с провизии? От известно време е сдържал това в себе си. — Пам погледна Итън. — Чух какво му каза. Нищо повече не можеше да направиш. Той вече беше решил.
— Можех да го пусна. Да му дам отговорите, които искаше.
Пам се подсмихна.
— Но си по-умен от това, Итън. Както доказа току-що.
— Наистина ли вярваш, че имаме право да държим хората в този град против волята им?
— Вече няма права. Няма закони. А само сила и страх.
— Значи не вярваш, че правата съществуват изначално?
Тя се усмихна.
— Нима не го казах току-що?
Пам се изправи и навлезе в гората.
— Кой ще говори със семейството му? — извика Итън след нея.
— Не е твой проблем. Пилчър ще се заеме.
— И какво ще им каже?
Пам спря и се обърна.
Беше на шест метра от Итън и едва се виждаше сред дърветата.
— Предполагам, че каквото му скимне. Има ли друго?
Итън погледна опряната на дървото пушка.
Безумна мисъл.
Когато погледна отново към Пам, тя беше изчезнала.
Остана с Питър дълго. Докато не се сети, че не иска да е тук, когато хората на Пилчър дойдат за тялото. Изправи се с мъка на крака.
Изпита облекчение, че се отдалечава от оградата, че бръмченето й постепенно заглъхва.
Вървеше през смълчаната гора и мъглата.
„Всичко е толкова прецакано, а няма на кого да кажеш. Не и на жена си. Нямаш истински приятел. Единствените хора, с които можеш да споделиш това, са един мегаломан и една психопатка. И това никога няма да се промени“.
След осемстотин метра изкачи малък склон и излезе на шосето. Не се беше върнал по пътя, по който възнамеряваше, но излезе само на няколко десетки метра от колата. Нямаше представа колко е часът, но беше изкарал много дълъг ден и много дълга нощ, а предстоеше началото на нов ден.
Отиде до колата, изпразни пушката, постави я на стойката й.
Беше толкова уморен, че можеше да се облегне на таблото и да заспи.
Вонята на екзекуцията с електричество беше все така силна — сигурно щяха да са нужни дни, за да се разнесе.
По някое време утре Тереза щеше да го попита дали всичко е наред и той щеше да се усмихне и да й отговори: „Да, скъпа. Добре съм. Ти как си?“