Болницата.
Общинската градина.
Главната улица.
Потисна познатата завист, надигнала се в гърдите му.
Гражданчета.
Живеещи в пълно неведение. Всичките до един. В прекрасно, блажено неведение.
Не ги мразеше. Не искаше техния живот. Отдавна беше приел ролята си на хищник. На пазител. Неговият дом бе стерилна стая без прозорци в недрата на планината и той се бе примирил с този факт дотолкова, доколкото беше възможно. Но това не означаваше, че не изпитваше носталгия някоя чудесна утрин, докато гледаше надолу към буквално последното късче от рая на тази земя. Или копнеж по дома, какъвто е бил някога.
И какъвто никога няма да бъде.
Проследи улицата и се спря върху един мъж, който крачеше бързо по тротоара. Тъмнозелена риза, кафяви панталони и черна каубойска шапка.
Месинговата звезда на ревера му проблясваше на слънчевата светлина.
Мъжът зави на ъгъла и гърбът му попадна точно в средата на мерника.
— Добро утро, шериф Бърк — каза Мъстин. — Да усещаш сърбеж между плешките?
2
Все още имаше моменти като този, в които Уейуърд Пайнс изглеждаше като истинско място.
Слънцето огряваше долината.
Утрото все още беше приятно прохладно.
Теменуги като скъпоценни камъни под отворен прозорец, от който се долавяше аромат на приготвена закуска.
Хора, излизащи на сутрешна разходка.
Поливащи градините си.
Вземащи местния вестник.
Капчици роса върху черна пощенска кутия.
Итън Бърк се изкушаваше да се позабави за момент, да се преструва, че всичко е точно такова, каквото изглежда. Че живее с жена си и сина си в съвършено градче, на което той е харесваният от всички шериф. Където имат приятели. Комфортен дом. Уреден живот. И именно чрез преструването той най-сетне започваше да разбира колко добре работи илюзията. Как хората се отдават, как се оставят да изчезнат в красивата лъжа, която ги заобикаля.
Когато влезе в „Димящото зърно“, звънчето над вратата зазвъня. Итън отиде до бара и се усмихна на баристата, младо хипи с руси плитки и прочувствени очи.
— Добро утро, Миранда.
— Здрасти. Итън. Обичайното ли?
— Ако обичаш.
Докато тя приготвяше еспресото за капучиното му, Итън огледа заведението. Всички редовни клиенти бяха тук, включително двамата старци Филип и Клей, които се бяха навели над шахматната дъска. Итън отиде при тях и проучи дъската. Явно се сражаваха от доста време — и двамата бяха останали с цар, царица и няколко пешки.
— Май вървите към пат — отбеляза Итън.
— Не бързай толкова със заключенията — каза Филип. — Още крия нещичко в ръкава си.
Противникът му, едър побелял мъж, се ухили през рошавата си брада.
— Под „нещичко“ има предвид, че ще се мотае, докато не умра от старост и не спечели служебно.
— Я млъквай, Клей.
Итън мина покрай вехтото канапе до библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите. Класика. Фокнър. Дикенс. Толкин. Юго. Джойс. Бредбъри. Мелвил. Хоторн. По. Остин. Фицджералд. Шекспир. На пръв поглед беше просто нестройна колекция от евтини издания с меки корици. Взе едно тънко томче от рафта. „И изгрява слънце“. На корицата имаше импресионистична картина на бой с кучета. Итън преглътна бучката в гърлото си. Вехтата книжка, масово издание на романа на Хемингуей, беше може би единственото запазено копие на този свят. Целият настръхна — беше страхотно и в същото време трагично да я държи в ръцете си.
— Итън, готов си!
Той взе още една книга за сина си и отиде до бара да си вземе капучиното.
— Благодаря, Миранда. Ще взема тези книги, ако нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам. — Тя се усмихна. — И да ги държиш в правия път, шерифе.
— Старая се.
Итън докосна шапката си и тръгна към вратата.
След десет минути мина през двукрилата стъклена врата, над която се мъдреше надпис ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС.
Рецепцията пустееше. Нищо ново.
Секретарката му седеше зад бюрото си и изглеждаше отегчена както винаги. Играеше пасианс, като редеше картите с равномерни механични движения.
— Добро утро, Белинда.
— Добро утро, шерифе.
Дори не го погледна.
— Обаждания?
— Не, сър.
— Някой да е минавал?
— Не, сър.
— Как мина вечерта ти?
Тя изненадано вдигна очи, стиснала асо пика в дясната си ръка.
— Какво?
За първи път от заемането на шерифския пост Итън продължаваше общуването си с Белинда отвъд празните „здравей“, „довиждане“ и административните приказки. В предишния си живот тя беше била медицинска сестра в педиатрично отделение. Итън се запита дали тя знае, че той знае.