После се върна.
Клекна отново пред нея.
— Знаех си, че си шибан перверзник — каза тя.
— Не, учен съм. Виж, мога да ти намеря истинска работа. Топло място, където да останеш. Далеч от улиците, ченгетата, родителите, институциите или онова, от което бягаш.
— Майната ти.
— Отседнал съм в хотел „Дрейк“ в центъра. Фамилията ми е Пилчър. Вече имам стая изцяло за теб, ако размислиш.
— На твое място не бих тръпнала в очакване.
Той се изправи.
— Пази се. Между другото, аз съм Дейвид.
— Приятен живот, Дейвид.
— А ти как се казваш?
— Какво ти пука?
— Честно казано, не знам.
Тя завъртя очи и издуха струйка дим.
— Памела — каза момичето. — Пам.
Дейвид се вмъкна тихо в апартамента си и окачи палтото си на закачалката до вратата.
Елизабет седеше в гостната и четеше на меката светлина на лампиона, надвиснал над коженото кресло до прозореца.
Беше на четирийсет и две. Късата й руса коса беше започнала да губи жизнеността си — жълто, обмислящо да стане сребристо.
Зашеметяваща зимна красота.
— Как мина? — попита тя.
Той се наведе и я целуна.
— Страхотно.
— Това означава ли, че си приключил?
— Ние приключихме. Прибираме се у дома.
— Имаш предвид в планината.
— Сега тя е домът ни, любов моя.
Дейвид отиде до прозореца и дръпна тежката завеса. Нямаше изглед към града. Само светлините на късния трафик по Лейк Шор Драйв и черната бездна на езерото от другата страна на пътя, зейнала в мрака.
Пресече дневната и внимателно отвори вратата на спалнята.
Промъкна се вътре.
Стъпките му бяха безшумни по дебелия килим.
Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака. После я видя. Свита на кълбо в огромното легло. Беше изритала завивките и се бе претърколила до ръба. Той я премести обратно в средата на дюшека, зави я и положи нежно главата й на една възглавница.
Малкото му момиче въздъхна дълбоко, но не се събуди.
Той се наведе, целуна я по бузата и прошепна:
— Сладки сънища, моя сладка Алиса.
Когато отвори вратата на спалнята, завари жена си на прага.
— Какво има, Елизабет?
— Току-що почукаха на вратата ни.
— Кой е?
— Някаква тийнейджърка. Каза, че се казвала Пам. Че си й казал да дойде тук. Чака те в коридора.
II
8
Тобаяс приключи с привързването на малката си палатка и се спусна от бора. Наведе се на отслабващата светлина над кръга от камъни и удари кремъка и стоманата. Напрежението му растеше. Беше рисковано. Винаги беше рисковано. Но бяха минали седмици, откакто не беше усещал топлината и сиянието на огън. Откакто беше сипал борови иглички в чайника с вряла вода и по гърлото му бе текло нещо топло. Беше разузнал подробно района. Никакви следи. Никакви изпражнения. Нищо, което да показва наличието на нещо друго освен една кошута и два млади елена. Беше видял кичур груба бяла козина в тръните на една малина.
Изкара искра върху парчето плат. Жълтият пламък го облиза и продължи по топката сух мъх и борова клонка. Сухите ръждивочервени иглички се запалиха. Вдигна се струйка дим.
Сърцето му се изпълни с първобитна радост.
Тобаяс направи пирамида от клечки над разгарящия се огън и приближи длани към топлината. Не се беше къпал, откакто за последен път прекоси реката. Това беше най-малко преди месец. Още си спомняше как видя отражението си върху гладката като огледало повърхност — брада до гърдите, покрита с мръсотия кожа. Приличаше на пещерен човек.
Добави в огъня един по-дебел клон и се облегна на дървото. Чувстваше се относително безопасно в малката борова горичка, но нямаше смисъл да предизвиква късмета си, който и без това бе предизвикван твърде много пъти до точката на пречупване.
Извади от дъното на раницата си еднолитровото титаново котле и го напълни до половината с вода от последната си бутилка.
Добави шепа остро ухаещи борови иглички, откъснати току-що от един клон.
Сякаш за първи път от векове се почувства почти човек, докато се излежаваше и чакаше чаят да заври.
Изпи чая и остави огъня да догори. Преди да угасне напълно, направи инвентаризация на раницата си.
Шест еднолитрови бутилки за вода, от които само една бе пълна наполовина.
Кремък и огниво.
Комплект за първа помощ, от който бе останала само една таблетка „Адвил“.
Торбичка със сушена пастърма от бизон.
Лула, кибрит и последните остатъци тютюн, които пазеше за последната си нощ — ако изобщо дойдеше — в пустошта.