— Просто те попитах как е минала вечерта ти. Снощи.
— О. — Тя прокара пръсти през дългата си сребриста коса, прибрана на опашка. — Чудесно.
— С нещо забавно ли се занимава?
— Не. Не бих казала.
Той си помисли, че тя може да върне въпроса и да се поинтересува как е минала неговата вечер, но след пет секунди неудобно мълчание и гледане в очите тя така и не каза нищо.
Накрая Итън почука по бюрото й.
— Ще бъда в кабинета си.
Качи краката си на масивното бюро и избута коженото кресло назад. Чашата димящо кафе бе в ръцете му. Главата на огромен лос се взираше в него от отсрещната стена. Между нея и трите антикварни шкафа за оръжие зад бюрото Итън се чувстваше досущ като в кабинета на провинциален шериф.
Жена му в момента би трябвало да пристига на работното си място. В миналия си живот Тереза бе правен съветник. В Уейуърд Пайнс бе единственият брокер на недвижими имоти, което означаваше, че прекарва дните си зад бюро в офис на Главната улица, в който рядко влизаха хора. Работата й, подобно на работата на повечето жители на Пайнс, бе предимно козметична. Украшение на една преструвка за градче. Само четири или пет пъти годишно й се налагаше да помогне на някого за закупуването на нов дом. Примерните граждани биваха награждавани с възможност да подобрят домовете си на всеки няколко години. Онези, които живееха най-отдавна в градчето и никога не бяха нарушавали правилата, живееха в най-големите и най-хубавите къщи. А очакващите дете гарантирано получаваха нов, по-просторен дом.
През следващите четири часа Итън нямаше нищо за вършене.
Отвори книгата от кафенето.
Прозата бе стегната и прекрасна.
Задави се на описанието на нощния Париж.
На ресторантите, баровете, музиката, дима.
На светлините на един истински, жив град.
На усещането за огромен свят, пълен с най-различни и завладяващи хора.
На свободата да го изследваш.
След четирийсет страници затвори книгата. Не можеше да я понесе. Хемингуей не го разсейваше. Не го откъсваше от реалността на Уейуърд Пайнс. Хемингуей тикаше лицето му в нея. Сипваше сол в рана, която никога нямаше да зарасне.
В два без четвърт Итън излезе от офиса си.
Тръгна пеша през спокойните квартали.
Всички, покрай които минаваше, му се усмихваха и му махаха, поздравяваха го с уж истински ентусиазъм, сякаш живееше тук от години. Дори тайно да се страхуваха от него, криеха го добре. А и защо да не се страхуват? Доколкото знаеше, той бе единственият жител на Уейуърд Пайнс, който знаеше истината, и работата му бе да се погрижи нещата да си останат такива. Да пази мира. Лъжата. Дори от жена си и сина си. Първите си две седмици като шериф беше прекарал в четене на досиетата на всички жители и запознаване с подробностите от предишния им живот. С това как са се интегрирали. С докладите за живота им след това. Вече бе запознат с личните истории на половината жители на града. С тайните и страховете им. Знаеше на кои може да се разчита, че ще поддържат крехката илюзия. И у кои външният блясък е пропукан.
Превръщаше се в тайна полиция, състояща се от един-единствен човек.
Беше необходимо. Разбираше го.
Но въпреки това го мразеше.
Излезе на Главната и закрачи на юг, докато тротоарът и къщите не свършиха. Пътят продължаваше и той стигна до гората от високи борове. Мърморенето на града постепенно заглъхна зад него.
Спря петнайсет метра след знака, предупреждаващ за остър завой. Погледна назад към Уейуърд Пайнс. Не идваха никакви коли. Нищичко не помръдваше. Не се чуваха никакви звуци освен чуруликането на някаква птичка в клоните високо над него.
Излезе от пътя и продължи през гората.
Въздухът беше изпълнен с аромата на борови иглички под топлите лъчи на слънцето.
Итън вървеше по мекия горски килим през сенки и светлина.
Движеше се достатъчно бързо да се изпоти. Усещаше хлад там, където ризата залепваше по влажната му кожа.
Разходката беше приятна. Никакво следене, никакви хора. Просто човек в гората, останал за малко насаме с мислите си.
На двеста метра от пътя стигна до камъните — гранитни канари, пръснати между боровете. Там, където гората продължаваше нагоре по склона, имаше гола скала, наполовина заровена в земята.
Итън я приближи.
От три метра гладката отвесна повърхност изглеждаше съвсем естествена, до кварцовите жили и ярките петна мъх и лишеи.
По-отблизо илюзията не бе така убедителна. Скалата изглеждаше малко по-четвъртита от очакваното.