— Нали не обмисляш празненство?
— Не. Празненствата са запазени за онези, които извършват открита измяна и се опитват да привлекат други на своя страна. Не си носиш оръжието.
— Мисля, че то праща неправилно послание.
Пилчър се усмихна. Зъбите му бяха бели и мънички.
— Ще се радвам да проявиш интерес към посланието, което аз искам да бъде отправено от единствения ми представител на властта в града. Говоря сериозно. Какво би било твоето послание, Итън?
— Че съм тук, за да помагам. Да подкрепям. Да защитавам.
— Но всъщност не си тук, за да правиш някое от тези неща. Вината е моя — не бях ясен. Твоето присъствие е напомняне за моето присъствие.
— Ясно.
— Така че следващия път, когато те засека на екраните си на някоя улица, мога ли да очаквам, че ще те видя с най-голямото ти и най-гадно желязо на кръста?
— Със сигурност.
— Отлично.
Итън усещаше как сърцето бясно блъска в гърдите му.
— Моля не приемай този лек укор като цялостно впечатление от работата ти, Итън. Смятам, че се интегрираш чудесно на новата си позиция. Не мислиш ли?
Итън погледна над рамото на Пилчър. Стената зад бюрото бе плътна скала. В центъра имаше изсечен голям прозорец. От него се отваряше изглед към планините, каньона и Уейуърд Пайнс — на шестстотин метра под тях.
— Мисля, че свиквам все повече с работата — каза той.
— Изучаваш внимателно досиетата на жителите, нали?
— Вече ги изчетох веднъж.
— Предшественикът ти господин Поуп ги беше научил наизуст.
— Ще стигна и дотам.
— Радвам се да го чуя. Но тази сутрин не ги чете, нали?
— Следеше ли ме?
— Не конкретно теб. Но кабинетът ти се появи на мониторите на няколко пъти. Какво четеше? Не успях да видя.
— „И изгрява слънце“.
— А. Хемингуей. Един от любимите ми писатели. Знаеш ли, още вярвам, че тук ще бъде създадено велико изкуство. Именно затова взех нашия пианист Хектър Гейтър. Имам суспендирани и други видни писатели и художници. Както и поети. И винаги търся нови таланти в училището. Бен се проявява чудесно в часовете по изкуство.
При споменаването на сина му Итън настръхна, но каза само:
— Жителите на Пайнс не са в подходящото състояние на ума, за да създават изкуство.
— Какво искаш да кажеш с това, Итън?
Пилчър зададе въпроса си така, както би го задал психотерапевт — зареден с интелектуално любопитство, а не с агресия.
— Те живеят под постоянно наблюдение. Знаят, че никога не могат да се махнат. Що за изкуство би могло да създаде едно потиснато общество?
Пилчър се усмихна.
— Итън, като те слушам, понякога се чудя дали наистина си на моя страна. Дали наистина вярваш в онова, което правим.
— Разбира се, че вярвам.
— Разбира се, че вярваш. Днес на бюрото ми се появи доклад от един от номадите ми, който тъкмо се върна от двуседмична мисия. Видял е рояк абита, общо към две хиляди, само на трийсет километра от Уейуърд Пайнс. Движели се през равнините източно от планините, преследвали стадо бизони. Всеки ден ми се напомня колко сме уязвими в тази долина. Колко слабо, колко крехко е съществуването ни. А ти седиш тук и ме гледаш, сякаш съм вожд на ГДР или на червените камери. Не ти харесва. Уважавам това. По дяволите, иска ми се да беше различно. Но за нещата, които правя, си има основания и те се основават на запазването на живота. На нашия вид.
— Нима може без основания?
— Ти си човек със съвест и аз оценявам това — каза Пилчър. — Не бих сложил на твоето място човек без съвест. Всички ресурси, с които разполагам, всеки човек на работа при мен е отдаден на едно-единствено нещо. Да бди над тези четиристотин шейсет и един души в долината, включително над жена ти и сина ти.
— Ами истината? — попита Итън.
— В някои среди безопасността и истината са естествени врагове. Мисля, че един бивш служител на федералното правителство би могъл да схване концепцията.
Итън погледна към стената от екрани. На един в долния ляв ъгъл се появи жена му.
Седяща сама в офиса на Главната улица.
Неподвижна.
Отегчена.
Съседният екран показа картина, каквато Итън никога не бе виждал — птичи поглед от нещо, летящо на трийсет метра над гъста гора, при това със значителна скорост.
— Откъде е тази картина? — попита Итън и посочи стената.
— Коя?
Картината се смени с изглед от залата на операта.
— Вече я няма, но приличаше на нещо, летящо над дърветата.
— А, просто един от моите БЛА.
— БЛА?
— Безпилотен летателен апарат. Дрон MQ-9 „Рийпър“. Изпращаме ги от време на време на разузнавателни мисии. Има обхват от около хиляда и шестстотин километра. Мисля, че днес лети на юг до Голямото Солено езеро.