Выбрать главу

Невъзможен избор.

И ако това не беше достатъчно, Пам знаеше, че е махнал чипа на Тереза.

— Итън, кажи ни всичко, което видя.

Под смъртна заплаха Алиса може и да не беше назовала имена, но несъмнено бе казала истината на баща си или на Пам.

Казала беше, че групата на Кейт не е опасна.

Че те не замислят революция.

Че са се срещали само за да се почувстват за поне мъничко свободни.

Но въпреки това беше убита.

Истината не бе помогнала на Кейт и групата й. Нито пък беше спасила Алиса.

— Итън?

В момент на ужасяващо, заслепяващо откровение той разбра какво трябва да направи.

Рисковано. Безумно.

— Итън!

Но това беше единственият му ход.

— Влязох — каза той.

— Какво означава това?

Итън се усмихна.

— Срещнах се с вътрешния им кръг.

— Завели са те там, където се срещат ли?

— Завързаха ми очите и ме отведоха в гората. Покатерихме се по скалата до една пещера по средата на склона на планината.

— Би ли могъл да намериш мястото?

— Мисля, че да. Не ми вързаха очите на връщане.

— Искам да ми начертаеш карта.

— Разбира се.

— И какво видя?

— Бяха петдесет-шейсет души.

— Включително бившата ти партньорка и съпругът й?

— О, да. И несъмнено Кейт и Харолд командват парада.

— Разпозна ли други?

— Да.

— Ще ни трябва пълен списък с имена.

— Няма проблем. Но трябва да знаете нещо.

— Какво?

— Снощи очаквах безобидно събиране. Открай време за хората е било естествено да се опитват да заобиколят правилата, ако има такива. Контрабандистите по времето на сухия режим през 20-те са идеален пример. Но това събиране, тези срещи не са безобидни.

Пилчър и Пам се спогледаха, без да могат да скрият изненадата си.

Очевидно Алиса им бе казала обратното.

— Честно казано, мислех си, че си просто маниак на тема контрол, но ти се оказа прав — каза Итън. — Те активно привличат нови членове. И разполагат с оръжия.

— Оръжия ли? Какви?

— Предимно домашна изработка. Сатъри. Ножове. Бухалки. Видях една-две пушки. Натрупват сериозен арсенал.

— Какво искат?

— Виж, всички бяха доста изнервени, че ме виждат там.

— Разбираемо.

— Но доколкото разбрах, искат те да поемат нещата. Да привлекат на своя страна целия град. Това е ясно. Не рискуват живота си да ходят на тези срещи само за да седят и да си приказват за доброто старо време преди Уейуърд Пайнс. Знаят, че са под наблюдение. Знаят за оградата. Някои дори са отивали отвъд нея.

— Как?

— Оше не знам. — Итън обгърна с ръце чашата си, за да се стопли от горещия порцелан. — Ще бъда честен. Отначало бях скептичен. Но ти… ние… имаме сериозен проблем.

— Ами Алиса? — попита Пам.

— Питаш дали те са я убили ли?

— Да.

— Е, никой не излезе да си признае, докато бях там, но какво си мислите? Виж, тези хора са изключително параноични, че могат да ги открият. Не знаят точно кой си ти, Дейвид, но знаят, че съществува някой като теб. Знаят, че някой контролира всичко това. И искат да те спрат на всяка цена. Те искат война. Свобода или смърт и всичките такива глупости.

Тим се върна със сребърен поднос.

Поднесе пресни плодове от градината, несъмнено последните.

— Яйца на очи върху кнедли за господин Пилчър. Яйца по бенедиктински за Пам. И бъркани за вас, шерифе.

Наля още кафе на всички и излезе.

Пилчър бодна една хапка, изгледа Итън и каза:

— Итън, разбираш, че една война между последните няколкостотин човешки същества на планетата е нещо, което не може да бъде допуснато.

— Разбира се.

— Какво предлагаш?

— Моля?

— Ако беше на мое място, какво би направил?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Защо ми е трудно да ти повярвам? Пам?

— Така. Всичко по реда си. На първо място бих накарала нашия супершериф да напише имената на всички, които е видял снощи на малкото им соаре. После бих помолила мен — тя посочи себе си — да събера малък екип. Ще минем през града и за една нощ всички скапаняци от списъка ще изчезнат. — Усмихна се. — Но пък, от друга страна, аз си падам по гадните номера, така че може просто да съм настроена гаднярски.

— Би ги приспала отново ли? — попита Пилчър.

— Или бих ги убила по ужасен начин. В края на краищата на този етап вече ми се струват изгубена кауза, не мислиш ли?

— Колко каза, че са били там, Итън?

— Петдесет, най-много шейсет.