Отваря вратата. Краката на господин Дърбин са качени на бюрото. Вратовръзката му е разхлабена около врата, а горното копче на ризата е разкопчано. Косата му е леко бухнала, сякаш току-що е прокарал пръсти през нея. Проверява контролни работи, прикачени на клипборд в скута му. Вдига поглед.
— Здравей, Джейни! Дай ми минутка. — Набързо надрасква нещо.
Тя стои и чака, пристъпвайки от крак на крак. Има мускулна треска. И главоболие.
Господин Дърбин дописва още няколко бележки, оставя химикалката и поглежда Джейни.
— Е. Тежък ден, а?
Тя се усмихва с усилие.
— Как познахте?
— Просто предчувствие — отвръща той. Изглежда сякаш се чуди с какво да продължи и накрая я пита: — Защо точно тортата и глазурата?
— Моля?
— Защо предпочете да върнеш тортата и глазурата пред всичко останало в количката си?
— Нямах достатъчно в брой.
— Това го разбирам. Много мразя като стане така. Но защо не върна гроздето или морковите, или нещо друго?
Джейни присвива очи.
— Какво имате предвид?
— Рожден ден ли имаш? И не ме лъжи, проверих в документите ти!
Джейни вдига рамене и отмества поглед.
— На кого изобщо му е притрябвала торта? — гласът й е изтънял, бори се със сълзите.
Той я наблюдава замислено. Тя не може да разгадае изражението му. И тогава господин Дърбин сменя темата:
— Е, разкажи ми сега за малката ти експлозийка.
Джейни се чувства засрамена.
Въздъхва.
Посочва черната дъска.
— Малко ми е трудно да разчитам от дъската — оправдава се.
Господин Дърбин потупва с пръсти брадичката си.
— Това е логично обяснение.
Усмихва се и се плъзга със стола си назад.
— Ходила ли си на очен лекар?
Тя се колебае.
— Още не — свежда поглед.
— А за кога имаш час? — не се отказва Дърбин.
После се изправя, взема една колба и съставките за формулата и ги нарежда на плота. Махва й с ръка да се приближи.
— Не съм си записала час.
— Нуждаеш ли се от пари, Джейни? — звучи любезно.
— Не… — отговаря. — Имам някакви. — Изчервява се. Тя не е просяк, нито се нуждае от благотворителност.
Господин Дърбин поглежда химическата формула.
— Съжалявам, Джейни. Просто искам да помогна. Ти си невероятна ученичка. Искам да можеш да виждаш.
Тя мълчи.
— Да направим опита отново? — Побутва колбата към нея.
Джейни си слага предпазните очила и пали огънчето. Чете с присвити очи инструкциите и измерва внимателно съставките.
— Това е една четвърт, не една втора — казва той, като сочи с пръст.
— Благодаря! — промърморва тя вглъбена.
Няма пак да прецака експеримента.
Смесва всичко. Бърка равномерно две минути. Оставя го да стигне до точка на кипене.
Засича точно времето.
Гаси лабораторната лампа.
Чака.
Става прелестно лилаво.
Мирише на сироп за кашлица.
Съвършено е.
Господин Дърбин я потупва по рамото.
— Отлично, Джейни!
Тя се засмива. Сваля предпазните очила.
Ръката му е още на рамото й.
Пъпли, почти незабележимо.
Стомахът на Джейни се преобръща. „О, боже!“, казва си тя. Иска да изчезне.
Той й се усмихва доволно. Ръката вече е на гърба й и съвсем лекичко, толкова бавно, че едва се усеща, се спуска към кръста й. Тя стои на тръни.
— Честит рожден ден, Джейни! — почти шепти той, твърде близо до ухото й.
Джейни полага усилия да не се разтрепери. Старае се да диша нормално. „Дръж се, Ханаган!“, нарежда сама на себе си.
Той се отдръпва и се заема да й помогне да разчисти плота.
Джейни иска да избяга. Знае, че трябва да запази хладнокръвие, но вместо това се измъква при първата удала й се възможност. Едно е да обсъждат какво би могло да се случи, съвсем друго е да го преживее наистина. Джейни трепери и се мъчи да крачи спокойно. Събира мислите си.
Излиза на паркинга. И се сеща, че е оставила проклетата си раница на проклетия плот.
Ключовете й са в раницата.
Но кабинетът сигурно вече е затворен.