А тя няма мобилен телефон. „Здравейте! Сега е 2006 година, обаждаме се да ви съобщим, че сте една голяма загубенячка!“
Принудена е да се върне обратно като пълен идиот и по пътя се сблъсква с господин Дърбин.
— Реших да те пресрещна, докато си търсиш това — казва той и сочи раницата.
Джейни мисли бързо. Наясно е как трябва да продължи разговора. Старае се да преодолее отвращението си.
— Благодаря, господин Дърбин! — отговаря. — Вие сте страхотен!
Стисва ръката му за секунда и пуска престорено срамежлива усмивка. После се обръща и тръгва надолу по коридора с широка игрива стъпка. Тя знае какво гледа той.
Когато стига до ъгъла, му хвърля поглед през рамо. Дърбин още е там и я наблюдава със скръстени пред гърдите ръце. Тя му махва за довиждане и изчезва.
Но сега не иска да каже на Кабъл.
Той ще се ядоса.
Прибира се и проверява номера на Капитана. Обажда й се на мобилния.
Споделя предчувствието си.
— Добра работа, Джейни! Родена си за това — приветства я Комиски. — Добре ли си?
— Мисля, че да.
— Можеш ли да продължиш?
— Д-да, сигурна съм, да.
— Знам, че можеш. Сега искам да проучиш нещата хубаво. Няма ли някаква олимпиада или друго подобно по химия? Състезание за гимназиите от щата, на което „Фийлдридж“ да изпраща отбор. Нещо от тоя сорт?
— Не знам. Може би да. Би трябвало да има. По математика има.
— Провери. Ако организират и ако този Дърбин отива, искам да се запишеш. Ние ще платим, не се тревожи. Напрягам си мозъка и не мога да измисля как иначе би могла да влезеш в неговия сън или в съня за някой от учениците му. Ще го направиш ли?
— Не, сър. Тоест, добре, ще се запиша. — Джейни въздиша, спомняйки си преживяното в автобуса до Стратфорд.
— Погледна ли вече докладите на Марта?
— Не всички — казва Джейни.
— Някакви въпроси?
Джейни се замисля за онова, което госпожица Стюбин й беше казала в съня.
— Не, не още.
— Добре. О, и Джейни…
— Да, сър?
— Звъниш ми от вкъщи. Не съм ли ти дала някакъв проклет телефон още?
— Не, сър.
— Е, вече няма да излизаш без телефон. Чу ли ме? Утре ще ти дам. Мини през участъка след училище. И да кажеш на Кабъл за онзи тип, ако още не си! Не искам да работиш сама в подобен проект. Прилошава ми само като си помисля, че този изрод е заплаха за толкова момичета и е толкова опасно близо до теб.
— Да, сър!
— И още нещо — казва Капитана.
— Да?
Следва пауза.
— Честит рожден ден! На бюрото ми има подарък за теб. Утре след училище, ако дойдеш и не съм тук, можеш да си вземеш подаръка заедно с телефона.
Джейни загубва ума и дума.
Преглъща.
— Ясно ли е? — пита Капитана.
Джейни мига, за да прогони сълзите.
— Сър, да, сър!
— Добре. — Капитана се усмихва в слушалката.
Вече минава шест, когато Джейни пристига пред дома на Кабъл. Докато търси ключа за вратата му, връзката с останалите ключове дрънчи и Кабъл вече отваря. Тя го поглежда. Усмихва се.
— Здрасти!
— Къде беше?
— Извинявай. Случиха се разни работи.
Влиза вътре. Сваля палтото и ботушите си.
— Какви работи?
Тя подушва въздуха.
— Какво готвиш?
— Пиле. Какви работи?
— О, сещаш се. Закъснях за училище и след това всичко се обърка. И ти си имал такива дни, нали?
Той отива до печката и обръща пилето.
— Да. На практика всеки ден беше такъв миналия срок, когато ти не ми говореше. И какво стана?
Въздиша.
— Колбата ми експлодира. Третият час. При Дърбин. Трябваше да отида след училище и да повторя експеримента.
Поглежда я с щипките в ръце.
— Оня от магазина?
Кимва.
— И?
— И… мисля, че той е този, когото търсим. Обадих се на Капитана.
Той оставя щипките на масата с трясък.
— И какво те кара да мислиш така?
— Докосна ме. Беше… особено. — Изрича го бързо, обръща се и тръгва към банята.
Но той е точно зад нея и кракът му препречва вратата.
— Къде? — крещи.
Тя се отдръпва. Гласът й изневерява. Поема си дъх, овладява се и вперва в него гневен поглед.
— Стига, Кейб! Ако не можеш да го понесеш, без да правиш драми, няма да ти казвам нищо!