Мълчи.
Очите му се разширяват.
— О, скъпа! — прошепва. Отстъпва. Отдалечава се. Лицето му е мъртвешки бледо. Бавно се връща в кухнята. Навежда се над плота. Заравя лице в ръцете си. Пръстите му потъват в косата му.
Вратата на банята се затваря.
Джейни остава вътре много, много дълго.
Кабъл си скубе косите.
Накрая отчаян се обажда на Капитана.
— Какво става, сър? — Следва пауза и той продължава: — Казва, че я е докоснал. Само това изкопчих от нея досега. — Поклаща глава. Продължава да си скубе косата. — Да, сър. — Слуша внимателно. Изражението му се променя. — Какво? По дяволите, шибана работа! — процежда. — Не може да бъде! — Затваря очи. — Така ли? Ще се гръмна! Не знаех.
Затваря телефона.
Оставя го на масата.
Отива пред вратата на тоалетната.
Обляга чело в рамката.
— Джейни! — извиква. — Съжалявам, че се развиках! Не мога да понеса мисълта, че онзи изрод те е докоснал. Ще се овладея. Обещавам.
Чака. Слуша.
— Джейни! — извиква отново.
Започва да се притеснява.
— Джейни, моля те, кажи ми, че си добре там вътре! Тревожа се. Просто кажи нещо, каквото и да е, за да…
— Добре съм — отговаря Джейни.
— Ще излезеш ли?
— Ще спреш ли да ми крещиш?
— Да — обещава той. — Съжалявам!
— Подлудяваш ме — казва тя, излизайки. — И ме плашиш.
Той кима.
— Не го прави повече.
— Добре.
19:45
Кабъл намалява огъня, надявайки се да спаси пилето от изгаряне. Джейни е в компютърната стая и си попълва бележките.
Той влиза и сяда срещу нея на другия компютър. Първо малко сърфира. После малко пише. Натиска „Изпрати“. Компютърът на Джейни примигва. Когато свършва с бележките, тя проверява пощата си. Натиска линка. Гледа екрана.
Електронна картичка.
Проста и красива.
Обичам те и съжалявам, че съм задник!
Честит рожден ден!
Джейни навежда поглед към клавишите. Подрежда си мислите. Натиска „Отговор“.
Скъпи Кейб,
Благодаря ти за картичката!
Означава много за мен.
Не съм получавала картичка за рождения си ден, откакто станах на девет. Току-що осъзнах, че това беше преди половината ми живот.
И аз съжалявам, че съм задник. Знам, че се побъркваш, когато не се грижа за себе си — затова ми беше сърдит, нали? Ще се старая повече със сънищата, за да не ми се отразяват толкова зле. И ще държа повече вафли в раницата си отсега нататък. Трябваше да го правя през цялото време, за да не те тревожа.
Въпросът е, че ми харесва, когато мислиш за мен и ми помагаш. Така усещам, че някой го е грижа за мен, нали разбираш? И може би дори съм небрежна за някои неща, за да те накарам да бъдеш до мен. Глупаво е, да. Ще престана.
Защо си толкова разстроен заради този случай?
Знам само, че адски ми липсваш.
Прочита го и натиска „Изпрати“.
Компютърът на Кабъл примигва.
Той чете имейла.
След секунди натиска „Отговор“.
Скъпа Дж.,
Искам да ти кажа нещо.
След като баща ми ме подпали… той… Той умря в затвора, докато мен ме оперираха в болницата. Така и не можах да му кажа колко ме нарани. Не само физически, външно, но и вътрешно, сещаш се. И търсех утеха в други неща.
Сега съм по-добре. Ходих на терапия и наистина съм по-добре. Но не съм съвършен. И още се боря с това. Виж… ти си единственият човек, който ме интересува. И тук егоизмът ми надделява. Не искам никой да те пипа. Искам да те предпазя.
Затова толкова ненавиждам тази задача. Сега, когато имам теб, се боя да те видя наранена или объркана, както бях аз преди. Страхувам се да не те изгубя, предполагам.
Иска ми се да си винаги в безопасност. Наистина, много се тревожа. Само да не беше толкова вироглава и независима… Но, както и да е. „усмивка“. Работата е там, че през каквото и да сме преминали през тези няколко месеца, ние все пак не се познаваме добре, не е ли така? Искам да променя това. А ти? Искам да те опозная по-добре. Да знам какво те прави щастлива и какво те плаши. Искам и ти да знаеш тези неща за мен.
Обичам те.
Ще се опитам повече да не те наранявам.