— Господин Уанг, така ли?
— Да.
— Почакай малко, ще му се обадя.
— Но…
— Ще ти напиша бележка за следващия час, не се притеснявай.
Вдига телефона и набира кабинета на господин Уанг.
Господин Уанг очевидно потвърждава, че я е задържал. Звънецът междувременно бие. Господин Уанг казва още нещо и господин Дърбин се подсмива.
— Така ли? — Слуша. — Ще я попитам. — Поглежда Джейни с крайчеца на окото си. Погледът му отново се спира на гърдите й, докато затваря телефона. — Добре, чиста си. — После добавя ухилен: — Е, кой е бащата на бебето?
Тя се усмихва сконфузено.
— Това беше просто малка шега — обяснява и навлажнява устни. — Благодаря. Сега може ли да ми напишете бележка?
— Разбира се — потвърждава той лениво. Хваща химикалката и пише върху малко листче рециклирана хартия. Държи го плътно пред себе си, така че тя да се приближи максимално, за да го вземе. — Искам да ми кажеш какво мислиш. — Подсмихва се.
Джейни дръпва листчето.
— Искате да го прочета ли? — пита.
Той кимва и пише второ листче.
— Това е за следващия ти час.
Тя взема и него.
— А, добре — казва. — А…
— Първото е информация за едно парти на химиците, което организирам вкъщи всеки семестър, само за изучаващите химия, втора част. Случайно да можеш да ми отпечаташ нещо като листовки, за да ги раздам?
Джейни поглежда листчето.
— Разбира се, с удоволствие.
— Имаш вид на човек, който свободно се оправя с компютърната графика — обяснява господин Дърбин. — Нали разбираш. — Мърда пръсти сякаш натиска клавиши. — В час си… с електрониката.
— Явно зубърските ми очила ме издават — казва тя с равен тон.
— Очилата са хубави, Джейни. Помагат ли ти?
— Да, супер са. Благодаря, че попитахте! — Усмихва се. — Трябва… вече трябва да тръгвам за следващия час. А вие?
— Аз имам прозорец.
— О, страхотно! Тъкмо исках да ви питам няма ли да водите класа на някоя олимпиада по химия?
Господин Дърбин почуква замислен брадичката си.
— Не смятах да го правя тази година, защото е чак в Мичиганския технологичен университет, но ти си третият човек, който пита. Ще участваш ли, ако събера отбор? Ще трябва да действаме бързо. Състезанието е следващия месец.
Очите на Джейни светват.
— О, да! — отвръща. — С удоволствие ще дойда.
— Пътят дотам е доста дълъг. Ще трябва да спим в хотел. Можеш ли… ами… да си го позволиш? Не мисля, че има стипендии.
Джейни се усмихва.
— Мога да намеря няколкостотин долара, да.
Господин Дърбин я поглежда.
— Очаква ни страхотно преживяване — казва той с нисък провлечен глас.
Тя кимва.
— Е, супер! Само ми кажете кога. А аз междувременно ще съм готова с листовката. Десет копия стигат ли?
— Не е спешно. Партито е чак през първата седмица на март. Десет копия ще са достатъчни. Всъщност защо не дванайсет, в случай че Финч загуби своето, както губи всичко останало. Благодаря, Джейни.
— На ваше разположение съм — отвръща Джейни и се изчервява. — Имам предвид… знаете. — Смее се и поклаща глава, сякаш е притеснена. — Все едно.
Той се усмихва на гърдите й.
— Ще се видим утре.
14:05
Джейни сяда на обичайното си място в библиотеката и тайно вади телефона от раницата. Включва го. Изпраща съобщение на Кабъл: moje6 li da mi nameri6 minalogodi6niq spisyk na klasa na Durbin?
Няколко секунди по-късно получава отговор: „moge da se vidim v 4?“
Джейни се протяга напред и го поглежда. Той й намига. Тя се усмихва и му кимва.
15:15
Джейни се обажда на Капитана.
— Като че ли убедих Дърбин да заведе група на състезание по химия. Следващия месец. На края на света, чак в Хоутън.
— Отлична работа, Джейни! Ще трябва да направим така, че да вземе жена за придружител. За да сте в пълна безопасност.
— Ще организира и парти за учениците, които изучават химия, втора част. Явно ги кани всяка година през март и ноември.
Капитана мълчи. Разглежда бележките си.
— Бинго! Първото обаждане е от 5 март. А второто през ранния ноември. Мисля, че сте напипали следа, Джейни. Добра работа.
Джейни затваря с тръпка на нервно вълнение и си казва: „Започва да става доста шантаво.“