Преди да успее, Джейни се люшва на една страна и е засмукана към улица „Централна“ — вихърът я довява до познатата пейка и я захвърля там. Господин Дърбин е изчезнал.
До пейката в количката си седи госпожица Стюбин.
— Имаш въпроси — излайва госпожица Стюбин.
Джейни смутено се опитва да успокои дъха си. Стиска страничната облегалка на пейката.
— Но какво става? — пита тя през плач.
Погледът на госпожица Стюбин е празен. Кървава сълза се стича по сбръчканата й буза. Всичко, което казва, е:
— Да говорим за задачата ти.
— А зелената тетрадка? — Джейни изпада в паника.
— Няма никаква зелена тетрадка.
— Но… госпожице Стюбин!
Госпожица Стюбин се обръща към Джейни и се кикоти истерично.
Джейни се вглежда в жената.
И тогава.
Госпожица Стюбин се превръща в господин Дърбин. Лицето му бавно се топи, докато накрая от него остава само кух череп.
Джейни диша тежко.
Избива я студена пот.
Буди се, изправя се в леглото и крещи.
Отмята одеялата и скача, светва лампата и крачи между леглото и вратата в отчаян опит да се успокои.
— Това не беше истинско! — убеждава сама себе си. — Това не беше госпожица Стюбин! Беше кошмар. Само един кошмар. Аз не съм искала да се виждам с госпожица Стюбин!
Но вече се страхува да заспи.
Страхува се да не се озове отново на улица „Централна“.
27 януари 2006
Умът на Джейни се лута между една тетрадка със зелени корици и кошмара от улица „Централна“. Самата тя се движи из коридорите на гимназията в транс, почти се блъска в Кари след часа на Срамежливко и преди този на Док.
— Хей, Джейнърс, искаш ли да се помотаем довечера?
— Разбира се. — Джейни се замисля. — Исках да кажа, не мога. Съжалявам.
Кари я поглежда подозрително.
— Добре ли си? Да не вземеш да припаднеш?
Джейни изтръсква паяжините от главата си и се усмихва.
— Съжалявам. Не. Добре съм. Просто умът ми е зает с други работи. Колежи, разни такива. Страшно много формуляри за попълване, къщата е с краката нагоре, а и имам страшно главоболие днес.
— Добре — примирява се Кари. — Просто си помислих, че може да те интересуват най-новите клюки. — Изглежда разочарована. Разбира се, напоследък Кари иска да е с Джейни само когато Стю играе покер. Джейни няма нищо против да бъде резерва. Достатъчно работа си има и без Кари да й виси на главата.
— Ами Мелинда?
— Не, благодаря — отвръща Кари саркастично, — няма нужда да ми уреждаш другарче за игра. Мога и сама да си намеря какво да правя. Хайде, до по-късно.
Джейни премигва.
— Все едно — измърморва под нос.
И влиза в кабинета на господин Уанг. Господин Уанг наблюдава движенията й, преструвайки се, че чете вглъбено някакъв лист. Тя автоматично се усмихва. Той не отговаря на усмивката й и не отмества поглед. Тогава тя му намига.
Трикът успява.
Той се изчервява и рязко сяда на стола.
Трети час. С господин Дърбин. Джейни изчаква да свърши часът, за да му предаде листовките за партито на 4 март. Върти се около масата си. Скоро остава последна. С крайчеца на окото си улавя как господин Дърбин я наблюдава тайно.
Вади листовките и с бърза крачка стига до бюрото му, все едно че не иска да закъснее за следващия час.
— Тези как ви се струват?
Той ги поглежда и подсвирва одобрително.
— Страхотни са! — Обръща се към нея и повдига вежди. — Бих искал… — започва, гледайки я втренчено.
Тя се навежда почти незабележимо над бюрото му.
— Ако искате нещо повече, няма проблем — отвръща. — На ваше разположение съм.
Той преглъща.
— Някой път ще се възползвам от това предложение.
Тя се усмихва.
— Трябва да тръгвам.
— Но преди това — опомня се господин Дърбин, — получих разрешение за олимпиадата по химия и вече имам отбор от седем ученици, ако броим и теб. На двайсети февруари е. Ще тръгнем на деветнайсети, в събота, по обяд. Ще си подредим експозицията още същия ден, ще преспим в хотела, ще участваме в демонстрациите в неделя и в понеделник тръгваме обратно към шест следобед, така че да изпуснем само един ден от училище. Ето информацията и разрешението, което трябва да подпишат родителите ти. Цената е двеста и двайсет долара, плюс пари за храна. Идваш ли?