Господин Дърбин се почесва по брадичката.
— Харесва ми идеята. Ученици, вие какво мислите? Окей ли е според вас?
Учениците искат да знаят кои ще са новите поканени. Господин Дърбин изброява набързо осемте имена по памет и съгласието е постигнато.
— Супер! — казва Джейни. — Ще напечатам повече листовки. Трябва да имаме приблизителна представа колко горе-долу смятат да дойдат.
— Страхотно! Боже, осемнадесет хлапета! Ще ми опразните сметката — шегува се Дърбин.
Няколко момичета предлагат да донесат храна и господин Дърбин приема с благодарност. Джейни е сериозно озадачена. Очакваше учителят да откаже поне от благоприличие. Но Дърбин не дава признаци да е планирал нещо повече от обикновен купон за гениални химици.
— И не искам да виждам никакъв алкохол! — предупреждава той с благ глас и усмивка, внушаваща, че е равен с тях и е на „ти“ с тайните им намерения, така че да ги пресече още в зародиш. Но само споменаването на алкохола вече кара няколко ученици да си разменят заговорнически погледи.
„Каза го нарочно — мисли си Джейни. — За да вкара мухата в главите им.“
След часа господин Дърбин спира Джейни:
— Добра идея за партито, Джейни. Може би няколко момичета бихте могли да дойдете по-рано и да помогнете? — гледа я с поглед на отчаян ерген.
Гърбът на Джейни настръхва, но тя се усмихва въодушевено.
— Супер! Направо ще е страхотно! Толкова готин учител сте! Държите се така, сякаш сте един от нас.
Господин Дърбин се усмихва.
— Опитвам се. Минали са само осем години, откакто аз самият завърших училище. Не съм някакъв дъртак, все пак.
Той е отпуснат, облегнал се е на бюрото си, ръцете му са скръстени пред гърдите.
Неочаквано протяга ръка.
— Не мърдай! — казва. — Имаш мигла.
Минава плавно с палец през бузата на Джейни и пръстът му се застоява на лицето й секунда повече от необходимото.
Джейни свежда престорено смирен поглед, а после вдига очи и ги вперва в неговите.
— Благодаря — казва меко.
Той я поглежда с тлеещ поглед, който не може да бъде сбъркан. Джейни се поколебава за миг, след това разперва небрежно пръсти вместо поздрав, обръща се и бързо поема към следващия си час.
В библиотеката Джейни намира Стейси и се намества на стола срещу нея. Джейни иска първа да й предаде поканата за партито у господин Дърбин, за да прецени реакцията.
— Здрасти! — казва с широка усмивка.
Стейси вдига поглед от учебника изненадана.
— О, здрасти, Джейни! Какво става?
Джейни с нездрава завист забелязва, че тя чете „Историята на една прислужница“ на Маргарет Атууд.
— Ти си била в класа на Дърбин по химия, втора част, миналия срок, нали?
— Д-да… — Стейси я гледа подозрително.
— А ще ходиш ли на олимпиадата по химия?
— А, това ли било. Да, и ти ли?
— И аз. Звучи ми забавно. Ще участвам в събранието на участниците следващата седмица.
— Яко. Няма да е много трудно.
— Все едно, всъщност искам да те питам за Дърбин.
Стейси присвива очи.
— Какво за Дърбин?
— Ами, ще си прави партито за изучаващите химия, втора част, у тях и нашият клас реши да покани вашия.
На устните на Стейси се появява глуповата усмивка.
— О, супер! Да не би случайно да ви е казал какво стана миналия срок?
Джейни наостря уши.
— Не, не съвсем. Каза само, че всички са се забавлявали.
Усмивката на Стейси става още по-глупава. Навежда се през масата и прошепва:
— Всички се натряскаха до козирката. Дори самият Дърбин и Уанг.
Сърцето на Джейни подскача. Сдържа изненадата си и пита спокойно:
— И Уанг ли е бил там?
— Да. Дърбин и Уанг са приятели. Мисля, че двамата играят уличен баскетбол или нещо такова. Дърбин каза нещо от сорта, че Уанг бил там, за да забавлява и контролира тълпата. — Стейси се смее, но след това веднага става сериозна. — Не казвай на никого за алкохола, чу ли? Защото и Дърбин, и Уанг могат да загазят. Но ние, гурутата по химия, сме лоялни и знаем да си държим устата затворена — добавя тя и се киска доволно.
— Разбира се — казва Джейни. — Никога не бих го изпортила. — Той е супер.