Джейни успява да превърне отвращението си в тъжна усмивка и тръгва, без да каже нито дума, въпреки че е изкушена да завърши сцената с реплика от сорта на: „Боже, каква глупачка съм!“
Около четири секунди след като колата й напуска алеята, телефонът звъни. Тя не вдига, преди да е излязла от полезрението на заподозрения в къщата.
— Добре съм, Кейб.
— Слава богу! Обичам те!
Тя се смее.
— Това ли е всичко?
— Опитвам се да се държа като добро ченге.
— Той е много подъл. Тръгвам към вкъщи. Ще минеш ли за детайлите?
— Да.
— Ще звънна на Бейкър и на Капитана. Ще се видим у нас.
Джейни се обажда и докладва събитията, а Капитана я осведомява съвсем професионално, че това е типичен случай на „синдром на скапания егоманиак с власт“.
Терминът е неин личен.
И после добавя:
— Нямам кой знае какви притеснения за олимпиадата, тъй като ще бъдете с госпожа Палачинка през цялото време, но трябва да си много внимателна на партито, Джейни. Предполагам, че разчита да напие момичетата и евентуално да се възползва от тях, докато купонът е в разгара си. Бъди нащрек!
— Разбира се, Капитане!
— И прочети за наркотиците, с които изнасилваните примамват момичета. Имам някои брошури, искам да ги прегледаш.
— Да, сър!
21:36
Джейни пристига вкъщи, заредена с нова омраза към господин Дърбин. Какъв манипулатор! Има голямото желание да попадне в съня му някой път и да го превърне в кошмар.
Десет минути по-късно влиза Кабъл и я оглежда от глава до пети. Прегръща я.
— Блузата ти мирише на афтършейва му — казва с присвити очи. — Какво стана?
— Свърших си работата — отвръща тя.
— А той какво направи?
— Ела тук. Седни. Представи си, че пишеш някакви химически формули.
И му изиграва сцената с Дърбин.
— Нещастник!
— И после се опита да ми каже, че съм лошо момиче, задето съм си помислила, че някога би ме докоснал. Въпреки че току-що го беше направил.
Кабъл затваря очи.
— Разбира се — казва, кимвайки. — Така ги кара да мълчат.
— И аз това си помислих, докато ми изнасяше реч за високия си морал и стоеше на вратата, така че да не мога да изляза.
Кабъл крачи.
Джейни се усмихва.
— Лягам си. Заключи, когато излезеш.
17 февруари 2006
19:05
Джейни седи на пода в хола на Дезире Джаксън. Там са още няколко момичета от класа по химия, втора част, и учат, както са се разбрали. Разясняват си формулите.
Всеки път, когато се спомене името на Дърбин, всички се надпреварват да го възхваляват. Джейни се включва в играта, като внимателно пуска по някой провокативен въпрос. Но никой не се намира да каже нещо лошо за него.
22:12
Джейни събира учебниците и записките си, въздиша и се прибира, без да е получила друга информация, освен възторжени излияния. Всички обичат Дърбин!
Една цяла вечер, в която можеше да учи, беше пропиляна. Тя вече знаеше тези неща наизуст.
Училищна екскурзия
19 февруари 2006
24:05
Вали сняг.
Вали много силно.
На паркинга на училището учениците по химия товарят нещата за проекта заедно с багажа си в петнайсетместния минибус, докато господин Дърбин крачи наоколо и държи телефон до ухото си с облечена в ръкавица ръка. Косата му е гъсто заснежена. Говори разпалено, поривите на вятъра отнасят думите му.
Всички се качват с бутане и блъскане в буса, възбудени и неспокойни. Струпват се на предните три седалки.
Без Джейни.
Джейни сяда на четвъртата.
Сама.
Трепереща.
Госпожа Палачинка прилича на гъба пърхутка, готова да се пръсне, повита в дълго до петите лилаво, натъпкано с гъши пух палто. Хвърля тревожни погледи през предното стъкло към господин Дърбин и снежната виелица навън.
— По-добре никъде да не ходим — мърмори тя под носа си. — Ще става само по-лошо, колкото по на северозапад отиваме. Така ще натрупа, че ще затворят пътищата.
Учениците са намалили децибелите.
Джейни се моли времето да се успокои. Колкото и да мрази училищните екскурзии, знае, че тази е необходима.