Най-после господин Дърбин нахълтва на шофьорското място, последван от облак сняг и леден вятър. Пали буса.
— Организаторите на олимпиадата казаха, че на север е ясно и слънчево. А и последната прогноза е, че този снеговалеж обхваща само долната половина на Южен Мичиган. След като минем Грейлинг, ще се проясни.
— Значи все пак отиваме? — нервно пита госпожа Палачинка.
Господин Дърбин й намига.
— О, да, отиваме, мила моя! Слагайте коланите!
Подкарва буса през заснежения паркинг, зад него остава тесен коловоз.
— Потегляме!
Учениците надават доволни възгласи. Джейни се усмихва и проверява раницата си за провизии. Има всичко необходимо, за да преживее следващите тридесет и шест часа. Вади „Хари Потър и Ордена на Феникса“, включва светлината си за четене и се потапя в книгата.
17:38
Отнема им повече от пет часа, за да стигнат до Грейлинг, а трябваше да са само три. Но пък снегът вече е спрял. Училищният бус паркира пред „Уендис“.
— Яжте бързо и веднага се връщайте! — вика господин Дърбин. — Остават ни цели шест часа път. Ще се наложи да си подредим нещата за изложението утре сутрин, защото в полунощ затварят салона и го отварят чак на другия ден в шест. Предлагам ви да се наспите, хора.
Джейни се оживява.
Стои далеч от Дърбин. Още се чувства напрегната заради случилото се в дома му, макар да знае, че трябва да преодолее презрението си. Най-странното е, че колкото повече го избягва, толкова повече господин Дърбин се върти около нея.
Засичат се на влизане в ресторанта, но тя му обръща гръб и се насочва към тоалетната.
Останалите също тръгват към тоалетната.
Джейни се обажда на Кабъл.
— Здрасти… мамо — казва.
Кабъл потиска смеха си.
— Здравей, мила. Минахте ли през виелицата?
— Да. На косъм. — Джейни се усмихва, докато говори.
— Нещо интересно да се е случило?
— Не, още нищо. Остават ни шест часа път. Ще бъде дълга нощ.
— Дръж се, сладка. Липсваш ми.
— О… обичам те, мамо.
— Обади ми се, когато можеш. И когато прецениш, че е необходимо.
— Да.
— Обичам те, Джейни. Пази се.
— Добре. Доскоро.
Петнайсет минути по-късно отново са на път.
Никой не спи.
„Очакваше се“, мисли си Джейни.
Подремва, докато още е възможно.
00:10
Джейни е разпределена в стая с още три момичета. Стейси О’Грейди, Лорън Бастил и Лупита Ернандес. Четирите си говорят и тихичко се кискат няколко минути, но уморени заспиват. Алармата им е настроена за 05:30.
13:55
Джейни влиза в първия сън. На Лупита е — с нея спят на едно легло. Джейни усеща как тялото й потрепва.
Намират се в класна стая. Навсякъде летят хартийки. Лупита отчаяно се хвърля да ги събира, с всяко листче, което хваща, от тавана падат нови петдесет.
Лупита е обезумяла.
Поглежда към Джейни. Джейни се обръща, концентрира се.
— Помогни ми! — проплаква Лупита.
Джейни й се усмихва окуражително.
— Промени го, Лупита! — казва. — Заповядай на листовете да се наредят на купчина! Това е твой сън. Можеш да го промениш.
Джейни се концентрира над задачата да предаде съобщението на Лупита. Очите на Лупита бавно се разширяват. Протяга ръце към листовете и те се понасят грациозно надолу, падайки в стегната купчинка върху бюрото й. Лупита въздиша, успокоена.
Джейни излиза от съня.
Лупита вече не потрепва. Диша спокойно, равно и дълбоко.
Джейни се усмихва доволно и се обръща на другата страна.
14:47
Сега е ред на Лорън Бастил.
Намират се в голяма стая, в къща, която изглежда смътно позната на Джейни. Сгъваеми столове са наредени в кръг. Хората седят или стоят прави навсякъде из стаята. Някои се смеят и се търкалят по земята. Всички пият розов пунш. Има и такива, които потапят ръце в купата с пунша и сърбат с шепи.
Но всички освен Лорън изглеждат размазани. Джейни не може да види нито едно лице, колкото и да се опитва.
Лорън танцува в средата на кръга. Тя е гола и размахва блузата над главата си, докато се препъва наоколо и се смее, само по черен сутиен и дънки.
Някакъв силует се приближава.
Съблича си ризата и грабва Лорън.