Просва се на задната седалка до Джейни.
— Привет! — поздравява я той.
Очите му обхождат увитото й в палто тяло.
— Привет! — отвръща Джейни, опитвайки се да изглежда заинтригувана, но после се отказва и се втренчва в тъмнината през прозореца. Съзерцава снега, който леко се спуска наоколо. И се пита какъв ли ужас би могъл да й се случи. Да я открият тресяща се в слепота заради някой сън на Дърбин или той да опита нещо извратено в тъмния заден край на буса.
Нито един от вариантите не й изглежда особено привлекателен.
Господин Дърбин се протяга и се прозява. След петнайсетина километра вече тихо похърква до Джейни, с изпънати на пътеката крака, докато тялото му се накланя и плъзга сантиметър по сантиметър към нея.
Отново е заклещена.
Налага си да стои будна и да запази самообладание. Успява да издържи може би около час.
23:48
Буди се внезапно.
Бусът мърка. Всички спят, освен госпожа Палачинка отпред на шофьорското място. Твърде изтощени са, за да сънуват.
Поглежда към господин Дърбин.
Рамото му е опряно в нейното. Ръката му е на бедрото й.
Джейни пребледнява от възмущение. Отмества ръката му. Свива се още повече в малкото си ъгълче и му обръща гръб.
Той не се буди.
Не сънува.
„Скапан задник!“ мисли си Джейни.
03:09
Бусът завива към паркинга на гимназия „Фийлдридж“. Колите на всички ученици са покрити с петдесет сантиметра сняг.
Джейни бута Дърбин.
— Пристигнахме. — Гласът й звучи враждебно. Просто иска да си легне по-бързо вкъщи, в собственото си легло.
Всички слизат сънени от минибуса.
— Ще се видим след няколко часа, готови за училище! — провиква се бодро госпожа Палачинка в студената нощ, докато питомците й уморено изриват снега от предните прозорци на колите си.
Джейни се обажда на Кабъл.
— Хей! Чаках те! — казва той притеснен. — Безопасно ли е да караш?
— Не мога да си представя, че някой ще си държи прозореца отворен в нощ като тази — отговаря тя.
— Хайде идвай.
— След пет минути съм при теб.
Джейни пада изтощена в обятията на Кабъл. Разказва му за Дърбин на задната седалка на буса.
Кабъл я води до спалнята, помага й да си облече една от неговите тениски и шепти в ухото й, докато заспива:
— Справи се отлично.
Затваря вратата на спалнята.
Постила си на канапето.
Лежи буден и боксира възглавницата си в тишината.
21 февруари 2006
15:35
Джейни с тъмни кръгове под очите и Кабъл със загрижено изражение седят в кабинета на Капитана. Джейни хапва ядки и пие мляко, докато си припомня събитията от приключението с изложението по химия.
— Приличаше малко на къщата на Дърбин — казва. — На неговия хол.
— Но не можа да видиш ничие лице? — Капитана настоява.
— Не — казва Джейни. — Само това на Лорън. Тя сънуваше.
Кърши пръсти притеснена.
— Няма нищо, Джейни. Наистина. И без това ни даде предостатъчно информация.
— Искаше ми се да е повече.
Кабъл се пресяга и стиска ръката й. Може би прекалено силно.
След това Джейни се прибира, проверява дали с майка й всичко е наред, вечеря и си ляга. Спи като пън дванайсет часа.
27 февруари 2006
Кабъл се обажда на Джейни на път за училище.
— Точно зад теб съм — казва.
— Виждам те — отговаря и се усмихва в огледало за задно виждане.
— Хей, Джейни?
— Да?
— Имам огромен, ужасен проблем.
— О, не! Не и онези ужасяващи гъбички под ноктите, които се лекуват цели шест месеца!
— Не, не, не! Много по-лошо. Шокираща новина. Сигурна ли си, че мога да ти я кажа, докато шофираш?
— Със слушалки съм. И двете ми ръце са на волана. Прозорците са вдигнати. Давай.
— Добре, започвам… Директор Абернети се обади тази сутрин да ми каже, че е възможно да съм отличник на випуска.
Следва тишина.
По-скоро шумно изсумтяване.
И кикот.
— Поздравления! — казва тя накрая през смях. — И какво ще правиш сега?
— Ще се провалям на всеки тест и домашно от днес нататък.