Дремва за около час, молейки се да открие връзката между сънищата и партито тази вечер.
Молитвите й не постигат резултат.
Когато се събужда, взема душ, навлича тесни дънки и пуловер с дълбоко остро деколте. Слага малко грим и прибира косата си назад в ниска опашка, като оставя няколко свободни кичура да обрамчат лицето й. Прави си лека закуска, изпива чаша мляко, приключва бързо и си мие зъбите. Слага едва забележим гланц на устните си.
Шоуто наближава.
17:57
— Спирам пред къщата му. Ще се видим после… — казва Джейни.
— Ако имаш възможност да ми звъннеш… без да рискуваш… нали знаеш… — гласът на Кабъл е отчаян.
— Ще ти се обадя, ако мога. Обичам те, Кейб.
— И аз те обичам, Джейни. Пази се.
Затварят. Нощта е топла за ранния март, снегът се е стопил, оставяйки след себе си кални дворове, локви и дупки навсякъде. Джейни паркира на улицата, проверява джобовете си за сетен път, грабва десерта и поема дълбоко въздух, после сваля палтото и го хвърля на седалката до шофьора. Няма да е излишно да има извинение да излезе от къщата. Купила е предвидливо пакет цигари и сега го оставя в палтото.
Притваря очи за миг, влиза в ролята си и слиза от колата. Вижда задната част на минибуса на Бейкър надолу по улицата, той й присветва със стопове. Без да разбира защо, това я прави в пъти по-уверена и тя се усмихва към светлините, знаейки, че Бейкър я вижда със силния си бинокъл. Коб е на пост на следващата пресечка, с частична гледка към задната част на къщата. Не търси Кабъл, но знае къде е — зад ъгъла.
Тръшва вратата на колата и тръгва по алеята към входа на господин Дърбин, надявайки се Стейси да се появи скоро. Чука и чува стъпки. Господин Дърбин отваря и я кани.
— Здрасти, Джейни! — казва той, пуска я да влезе и затваря вратата след нея.
— Добре изглеждате, господин Дърбин — казва Джейни с усмивка и хвърля поглед наоколо. Пренаредил е мебелите, сложил е допълнителни сгъваеми столове и е добавил две маси за покер в хола.
— Ти също, Джейни — казва той, оглеждайки я от глава до пети. — Можеш да ме наричаш Дейв извън училище, нали знаеш.
Тя кима послушно, докато проследява погледа му, който спира на гърдите й.
— Дей — казва, — сигурно трябва да прибера това в хладилника — показва му десерта. — Нещо против да разгледам кухнята, да разбера кое къде е? Предполагам, че ще се наложи да разнасям храна и напитки, когато дойдат другите.
— Заповядай — съгласява се той. Няма и следа от притеснение.
„Първи страйк“, отбелязва Джейни. Той я следва и й показва къде са чиниите, чашите, приборите и салфетките.
— Хладилникът е претъпкан — обяснява, — но има място на долния рафт, ако разместиш бутилките бира. — Стои зад нея, докато тя се навежда и намества десерта вътре. — Искаш ли бира или нещо друго? Ще правя и пунш.
— Ти ще пиеш ли? — пита тя.
— Да, разбира се.
На вратата на хладилника, за да прикрепя — какво друго, ако не две снимки на самия господин Дърбин — стои магнит. Онзи магнит, с номера на програма за предотвратяване на престъпленията в училище. Сърцето на Джейни подскача. „Сам се е подредил!“, осъзнава тя, мислейки си за неясния анонимен глас, говорещ по телефона от кухнята.
Джейни вади пъргаво две бири от хладилника и Дърбин тъкмо й показва къде е отварачката, когато от коридора влиза не кой да е, а господин Уанг. Бос и с мокра коса.
— Господин Уанг — поздравява го Джейни, контролирайки изненадата си. — Не знаех, че сте тук.
— Г-це Ханаган — отвръща той с кимване.
Господин Дърбин се усмихва широко.
— Толкова сте официални и двамата. Крис, Джейни — казва той. — Джейни, искаш ли да донесеш една бира и за Крис? Трябва да започвам вече с този пунш. Крис дойде по-рано, за да ми помогне с масите и столовете, но накрая започнахме една доста оспорвана игра. На баскетбол — добавя.