Ръцете на Кабъл стискат волана. Кокалчетата му побеляват.
Джейни е притихнала.
— Мамка му! — изругава.
Трябваше да направи повече.
Повече за Стейси.
Главоболието на Джейни се притъпява до вечерта. Изяжда всичко, което Кабъл й е приготвил, и твърди, че вече е добре.
— Стига си ме дундуркал като бебе — казва тя и се усмихва загрижено. Знае, че той не е спал.
Кабъл я поглежда с изтощен изгубен поглед. Поема дъх и тя вижда по лицето му как се разпада.
— Аз приключих — казва той. — Извини ме.
Излиза и Джейни го чува от спалнята му. Крещи във възглавницата.
Тя се чувства зле.
Чак сега осъзнава, че е поела товар, който не е по силите й. А може би не е и по силите на Кабъл.
Скоро той замлъква. Джейни се осмелява да надникне в стаята му и го заварва да спи по корем, напълно облечен, очилата захвърлени на нощното му шкафче, единият крак и ръката висят от ръба на леглото, сълзите още блестят в мокрите му мигли, бузите му са червени. Не сънува.
Джейни коленичи до леглото, отмества косата от лицето му и го гледа много дълго.
9 март 2006
15:40
Бъркотията в гимназия „Фийлдридж“ е преминала, поне отчасти. Тримата заместници на арестуваните учители са повече от невзрачни. Което не е зле, защото Джейни и без това има проблем с концентрацията. Не заради партито на господин Дърбин. А заради онова, което се случи след това между нея и Кабъл.
След училище Джейни си е у дома, лежи на дивана и гледа в тавана, когато Кари наднича през вратата.
Джейни се изправя и се усмихва пресилено.
— Здравей! Честито, честито! Правили нещо забавно на рождения си ден?
Подава на Кари малка торбичка с подарък, която стои на масичката за кафе от няколко дни.
— Както обикновено. Нищо интересно. Стю реши, че най-важното е да се регистрирам да гласувам. Надявам се, че се шегува.
Джейни опитва да се засмее, въпреки че е напълно безчувствена.
— Трябва да се запишеш да гласуваш. Твое право е като американка.
— Ти направи ли го?
— Да.
— О, боже! — вика Кари и се плясва с ръка по устата. — Да не би да съм пропуснала рождения ти ден?
Джейни вдига рамене.
— Кога въобще си го помнила?
— Хей! Не е честно! — оправдава се Кари, хилейки се глупаво.
Но Джейни знае, че това е истината. Кари също.
Не че има значение.
Просто така стоят нещата между тях.
Кари се прехласва по диска, който Джейни току-що й е подарила. И двете се чувстват чудесно. Но Джейни знае, че нещата бързо се променят.
Кари не се застоява дълго.
Джейни няма планове за вечерта.
Нито пък за остатъка от живота си, както изглежда.
Обажда се на Кабъл.
— Липсваш ми — говори на гласовата му поща. — Просто… трябваше да ти го кажа. Ами, да. Извинявай. Чао.
Но той не й връща обаждането.
Тя знае, че няма да го направи.
— Трябва ми почивка.
Беше казал онзи понеделник след болницата, когато се опита да я докосне, но не можа.
Нещо за губене
24 март 2006
15:00
Джейни е съкрушена. Минали са вече почти три седмици. Ходи на училище като зомби. Прибира се от училище. Всеки ден сама.
Сама.
Тежко е. Толкова много неща й липсват. Да бъде сама преди Кабъл, беше много по-лесно, отколкото сега.
Той вече не стои на пост в библиотеката. Не се обажда. Не я пази, когато влезе в нечий сън.
Дори не иска да я погледне. А когато случайно се засекат — в коридора или на паркинга — добива страдалчески вид и изчезва, без да обели и дума.
Далеч от нея.
Дори на втората среща с Капитана беше сама. Кабъл се беше срещнал с нея отделно.
Джейни кара към вкъщи с отворени прозорци в свежия пролетен ден без нищо за губене.
15:04
Спира зад училищен автобус със светещи стопове. Гледа децата, пресичащи улицата отпред. Пита се дали някое от тях би могло да е като нея.
Със сигурност никое.
И тогава.
Съвсем неочаквано, напълно ослепяла, тя е засмукана в съня на малко дете.
Пада, лети надолу от върха на планина.
Въздиша глухо.
Кракът й се изхлузва от педала на спирачката.