Джейни мига изумена.
— По много интересен начин го показваш.
— Знам. Аз… в главата ми е пълен хаос. Мислех, че така ще стане по-лесно, разбираш ли? Да се отдалечим един от друг за известно време. Просто е… не е… — той трескаво търси думи. — Много е силно, Джейни. Плаши ме до смърт. Исках ти да си най-сигурното нещо, което имам. Без големи рискове, само малко сънища за Капитана. Но не и това, на което се подложи с Дърбин! В смисъл, кой да се сети, че това ще е следващата ти задача! Боже, чудя се какво ли ще последва…
— Значи си скъсал с мен, защото не би могъл да се справиш, ако се променя или се нараня, или те изоставя? Правилно ли разбирам? А не поемат ли всички хора този риск? Ти всъщност обичаш ли ме, или не? — Устната на Джейни трепери. През ума й минават всички промени, които предстои да й се случат през следващите години, и усеща как Кабъл отново й се изплъзва.
— Казвам, че те обичам и че още се уча… искам да се науча как да се справям с новата си роля. Знам само, че си мислех, че тази пауза ще помогне, но всичко, което става, е, че се побърквам. — Кабъл замълчава и се усмихва се едва-едва. — Така че може ли просто да не правиш нищо опасно? Не е ли достатъчно гаден животът заради факта, че не можеш да контролираш ефекта от кошмарите върху себе си? Трябва ли да поемаш още рискове?
Джейни се усмихва печално. Обвива ръце около врата му и отпуска глава на рамото му. В ума й напират въпроси.
— Какво би направил, ако наистина се нараня? Или ако нещо… ми се случи. Ще спреш ли да ме обичаш? — пита тихо.
— Как бих могъл! — Кабъл гали косата й. — Но трябва да се науча да се справям с чувствата, които са част от всичко това. Не съм свикнал да ме е грижа за нещо, за някого, толкова много, че да ме боли. Не и по този начин.
Джейни мълчи, умислена.
— Знаеш ли, ти си първият човек, на когото някога съм казала „обичам те“? Дори не помня на майка си да съм го казвала. Което е тъжно.
— Не знаех — казва Кабъл и отпуска глава назад върху облегалката на дивана. Поема дълбоко дъх. Издиша. — Обичаш ли ме още, Джейни?
Джейни го гледа смаяна, невярваща.
— Естествено, че те обичам! Да не би да съм го казала ей така!
— Кажи го пак тихичко, на ухото ми! — настоява той.
Тя се усмихва, отпуска меката си буза върху неговата, бодлива и неравна, и прошепва:
— Обичам те, Кейб.
Седят, прегърнати. И Кабъл я пита:
— Истина или предизвикателство?
Джейни премигва.
— Имам ли някакъв избор?
— Нямаш — казва Кабъл. — Добре… — поема си дълбоко въздух. — Какво става с теб, Джейни? Просто… трябва да знам. Моля те? — Намества я, така че да вижда очите й.
Те се напълват със сълзи.
Той оправя очилата й и поема дълбоко въздух.
— Хайде, кажи ми!
Джейни прехапва устна.
— Нищо, Кейб. Добре съм.
Не може да го погледне.
Кабъл прокарва пръсти през косата си.
— Просто… просто го кажи. Освободи се от това, за да можем да се справим с него. Ослепяваш от всички тези сънища, нали?
Джейни остава с отворена от изненада уста.
Той докосва бузата й и я гали с палец.
— Но какво… как… — чуди се тя.
— Присвиваш очи, дори когато си с очила. Боли те глава през цялото време. Ярката светлина ти пречи. Все по-бавно си връщаш зрението след всеки сън. — Той спира разстроен. — А последния път в болницата не виждаше, когато се събуди, но не от чужд сън, а от твоя собствен кошмар. Това ти беше първият случай, нали?
Тя се обляга на рамото му. Не си спомня съня в болницата. И не иска да плаче повече.
— По дяволите! — казва. — Добър си!
— След колко време? — прошепва.
Тя допира с устни бузата му и въздиша.
— До няколко години.
Той поема рязко дъх и бавно го изпуска.
— Добре. Какво друго, Джейни?
Тя затваря очи примирена.
— Ръцете ми — казва. — Ще бъдат сбръчкани и грозни и безполезни след петнайсет години.