Той чака и гали гърба й.
— Нещо друго? — Гласът му е загрижен.
— То е по-различно — прошепва тя. — Просто… не мога да шофирам повече. Никога. — Губи битката със сълзите. — Горката Етел. Сега поне ще има добро семейство.
Кабъл я прегръща, люлее я, разресва косите й с пръсти.
— Джейни? — казва след малко. — На колко години беше госпожица Стюбин, когато умря?
— Седемдесет и нещо.
Той въздиша.
— О! Слава богу!
— Можеш ли да се справиш с това, Кабъл? Защото, ако не можеш… — задавя се. — Ако не можеш, ми кажи сега.
Кабъл поглежда в очите й.
Докосва скулата й.
16:22
Кабъл се обажда на Капитана.
— Комиски слуша.
— Сър, може ли вече да се движим с Джейни заедно, без да се крием?
— При създалите се обстоятелства бих казала, че идеята не е толкова лоша, дори ме радва. Да. А пък и делото на Уилдър за кокаина приключи в понеделник. Той пледира виновен.
— Страхотна сте, сър!
— Да, да, знам. Идете на кино или нещо такова, става ли?
— Разбира се! Благодаря ви!
— И стига сте ме притеснявали!
— Дочуване, сър.
— Грижете се за себе си! И двамата!
Кабъл се усмихва и затваря.
— Познай какво.
— Какво? — пита Джейни.
— Можем да излезем на първа среща!
— Супееер!
— И познай какво друго — ти плащаш!
— Аз? Защо?
— Изгуби баса.
Джейни се сепва за миг. Боксира Кабъл по ръката.
— Не, ти не може да си се провалил на пет теста!
— Напротив! Имам доказателство.
— По дяволите!
— Да, имам.
Не поглеждай назад
24 май 2006,19:06
Джейни се приближава с широки, уверени крачки към аудиториума на гимназия „Фийлдридж“, където стотици родители, баби и дядовци, братя и сестри седят на пейки, сгъваеми столове и в ложите на балконите, на трийсет и пет градуса жега и влага, и веят с програми към подгизналите си вратове. Изглежда, сякаш поредната церемония за завършване идва в повече на климатика на старото училище и той не може да се справи с положението.
Джейни се озърта и забелязва Кабъл няколко реда назад. Той й изпраща дяволита целувка и тя му се усмихва. Лентата на абсолвентската й шапка заплашва да смачка мозъка й на пихтия, докато потта попива в нея.
Джейни се обръща на другата страна и оглежда присъстващите. Открива някои познати лица. Родителите на Кари седят отстрани на дървените пейки и Джейни им се усмихва лекичко, въпреки че те не я гледат.
Дори и с новите по-силни очила й е трудно да вижда надалеч. Цветовете преливат от дреха в дреха. Най-после Джейни я забелязва. Заради контраста между бронзовата коса и тъмната кожа. До Капитана седи огромен мъж, който прилича на Дензъл Уошингтън двайсет години по-късно. Ръката му лениво лежи на облегалката на стола на Капитана. Джейни вижда как Капитана побутва съпруга си и сочи нещо. Джейни присвива очи и се усмихва, после свежда поглед. Не е сигурна защо.
Отличникът се качва на сцената и тълпата притихва, само звукът от ветрилата остава.
Не е Кабъл.
Слава богу.
Той успя да свали оценката си до 5.93. Трето място. Достатъчно, за да го задържи извън светлината на прожекторите. Това е всичко, което искаше всъщност. Джейни, с 5.85, не е много по-назад. Доволна и щастлива е.
Има три празни преподавателски места в аудиториума тази година. На Док, Щастливко и Гаден. Съкратени без обезщетение. Чакат изслушването. Джейни усеща лека тъга, докато гледа тези столове.
Не за мъжете, които седяха в тях.
Да сме наясно.
И все пак.
Те напомнят за болка, унижение и ужас, опаковани като подарък. Джейни се радва, че тази кутия с изненади експлодира.
Стейси О’Грейди говори на трибуната пред микрофона. Има по-различно излъчване. Ново, от последните няколко месеца. Сдържано. Сериозно. Това е зрялост, може би, или разбиране, че не всичко става както ни се иска.
Майката на Джейни не е там.
Нито пък тази на Кабъл, но никой не ги е очаквал. Въпреки че по-големият брат на Кабъл, Чарли, и жената на Чарли, Меган, са някъде в тълпата.
Надежди. Все за това говорят по тези събития. Да оставиш следа в бъдещето. Да се стремиш да бъдеш винаги първи. Бла-бла-бла.