Джейни избърсва капка пот от челото си. Оглежда се наоколо, когато Стейси произнася от подиума:
— Най-добрите ни години предстоят.
И залата избухва в аплодисменти.
Джейни не се включва.
Зловещите думи звънтят в ушите й.
Тълпата завършващи се изправя на крака и едно по едно, в продължение на час, извикват всички имена. Джейни прекосява подиума нащрек, моли се малкото спящо бебенце отстрани да не може още да сънува и си получава дипломата. Стиска ръката на Абернети. Премества пискюла на шапката си от другата страна. Внимателно слиза надолу по стълбичките, връща се на сгъваемия си стол и чака.
Когато сцената утихва, директор Абернети поздравява за последен път и шапките политат във въздуха, и гласовете около Джейни гръмват и изпълват аудиториума. Джейни сваля своята шапка, прибира я под мишница и чака, чака. Чака събитието да приключи. За да може да се сбогува с това място, завинаги.
Когато лудницата се опразва, тя е още там. Само няколко ученика се помайват из сградата, която сега напомня на тропическа гора след пороен дъжд. Бавно върви надолу по пътеката, към стълбите на изхода, където ще се срещне с Кабъл и момчето, с което той си говори. Но засега е сама.
Чистачът я пресреща с метла в ръка и й се усмихва. Джейни кима и се усмихва в отговор, а той се захваща да помете преносимата настилка, която обикновено използват на баскетболното игрище. После светлините мъничко намаляват.
Джейни мига и се обляга на стената за всеки случай.
Но не е сън.
Просто краят на някои неща.
И началото на други.