— О! — вирна тя брадичката си, на която се появи трапчинка. — Не ме е страх.
Майа се наведе над легена. Би предпочел да остане сам, за да се измие, но момичето не даваше вид, че ще излезе от стаята. Без съмнение именно тук, в един от двата шкафа, беше нареден остатъкът от провизиите.
— Сама ли сте?
— А, не! — отговори момичето живо. — Тук са и Антоанет, и баба, и дядо. Те са в мазето. Не даваха да се кача, когато чухме стъпките ви отгоре, но аз все пак се качих. А Антоанет все реве.
— Коя е Антоанет?
— По-голямата ми сестра. Ужасна бъзла е.
— А вие как се казвате?
Момичето се поколеба. Сигурно не й изглеждаше много прилично да си казва името на някакъв младеж, когото едва познава.
— Жан — отговори тя най-после.
Война беше в края на краищата.
— Жан — повтори Майа.
Той помълча малко, после продължи да се мие.
— Не се ли сърдите?
Майа обърна към нея покритото си с пяна лице.
— Защо?
— Защото ви взех за крадец.
— А защо мислите, че не съм крадец?
— О! Сега вече съм сигурна.
Беше се облегнала на масата с колана на коленете и се опитваше да отвори кобура на пистолета.
— Мога ли да го извадя?
— Може, той е на предпазител.
Тя разглеждаше пистолета, с интерес, по момчешки.
— Колко е тежък!
Вдигна го с две ръце и го насочи към Майа. От усилието смръщи вежди и това засили детинското й изражение.
— О, Жан! Да не вземеш да го застреляш все пак!
Майа се обърна. Едно друго момиче стоеше в рамката на вратата. Беше възбледо и изглеждаше много уплашено.
— Божичко, Антоанет, толкова ли си глупава!
Жан остави пистолета на масата и погледна усмихната Майа. Антоанет слисано местеше поглед от единия на другия.
— Защо стърчиш там? — тропна с крак Жан. — Иди по-добре за кърпа.
Антоанет изчезна някъде.
— Не беше ли ви страх, като бомбардираха?
— О! Никак — отговори тя.
— Мене пък да! — каза Майа и се усмихна.
Той държеше ръцете си отпред, от тях капеше вода.
— Бях в един гараж и бомбата го надупчи.
— Кой гараж? Да не е тоя, дето е срещу нашата къща? Но това е гаражът на господин Тозюн! Горкият господин Тозюн! Той толкова обичаше колата си!
— Жан, не мога да намеря — чу се някъде отвън гласът на Антоанет.
— Хм, тя на морето да иде, пясък няма да намери — каза Жан.
Тя излезе на свой ред и Майа ги чу да шушукат със сестра си в съседната стая. Той се огледа. Кухнята беше педантично чиста. На масата, покрита с бяла мушама, опъната със заковани отдолу летвички, забеляза бутилка вино, пълна до половината… Беше запушена с чудновата тапа, чиято горна част представляваше човешка глава с пълни устни, дебелобузеста и захилена.
Появи се Жан и му подаде хавлиена кърпа, която миришеше на мащерка. След нея вървеше Антоанет, натоварена с четки и гребен. И двете бяха много слаби, почти равни по височина и облечени в еднакви рокли, което им придаваше вид на близначки.
— Искате ли гребен?
Жан беше взела гребена от ръцете на сестра си и му го подаваше.
— Сещате се за всичко — каза Майа.
На дръжката на прозореца висеше огледало. Той се приближи до него.
— Колко ви е хубава косата! — възкликна Жан.
— Жан! — извика Антоанет с упрек и се изчерви.
— Казвам каквото мисля — вдигна рамене Жан.
— Много сте мила — отвърна Майа сериозно. — И двете сте много мили.
Антоанет му се усмихна срамежливо. Сега беше ред на четката за дрехи. Жан я взе от ръцете на сестра си и я подаде на Майа, както бе направила и с гребена преди малко.
— Вие също сте мил.
— Не съм много сигурен — отвърна Майа. — Преди малко на бърза ръка ме взехте за крадец.
— Бяхте един такъв мърляв — каза Жан.
— И освен това — добави тя — аз не ви познавах. Поставил крак на една от пръчките на стола, Майа изчеткваше брича си и цял облак прах се разлетя около него. Той спря и както държеше четката във въздуха, погледна усмихнат Жан.
— А сега познавате ли ме?
— Да — отговори тя.
— Много ви напраших тук.
— Може да отворим прозореца — каза Антоанет.
— Не — намеси се Жан решително. — След толкова бомби навън има повече прах, отколкото тука.
— Вземете, господине — каза Антоанет.
Този път изпревари сестра си, като подаде на Майа четката за обувки.
— Благодаря — отвърна Майа.
И им се усмихна.
Двете заговориха за бомбардировката. Най-много ги стряскал воят на самолета, когато пикирал. Сякаш тъкмо тебе търси и се насочва злобно точно към теб, тебе цели. Антоанет каза, че войната е нещо ужасно и че тя не разбира как мъжете имат кураж да воюват.