Като домъкна товара си на тротоара, той се подпря на стената и си пое дъх. На улицата почти нямаше хора. Тя беше извън войнишкото оживление. Дори с разрушените къщи си запазваше вида на спокойна курортна улица. Същото слънце на лятната отпуска, същото чисто небе блестеше над Майа. Животът продължаваше както преди.
Мина войник на колело. Майа го повика.
— Я ми кажи знаеш ли къде е камионът за умрелите?
Войникът спря и погледна зинал Майа. Очите му бяха светли, опулени.
— Камионът за умрелите?
— Да, камионът, дето прибира убитите след бомбардировки.
— Никога не съм чувал за това — отвърна велосипедистът. — Камионът за умрелите? Значи прибират умрелите с камион? Каква армия имаме, няма що. Мъртвите ги разхождат в коли, а ние да блъскаме пешачка по пътищата! Свят наопаки!
— Да не предпочиташ обратното?
— И как още! — отговори велосипедистът, без да се усмихва. — И как още! Дали не съм предпочитал обратното!
— За него ли става дума? — добави той, посочвайки трупа.
— Да.
— Приятел ли ти е?
Майа забеляза, че дори когато не говореше, велосипедистът държеше устата си широко отворена.
— Не, не ми е приятел.
— Тогава какво ти пука дали ще го приберат с камиона? Щом не ти е приятел, остави го и това е.
— Не може — отвърна Майа.
— Не разбирам — каза другият. — Щом не ти е приятел, зарежи го. Впрочем то си е твоя работа, нали? Прави каквото знаеш. Довиждане!
Той се метна на колелото и след малко изчезна зад ъгъла. „Ама че терк!“ — каза си Майа през зъби и застана в средата на улицата. Но улицата беше пуста. Остана за миг така, чудейки се какво да прави.
— Ей, приятел! — чу се някакъв глас.
Майа се обърна. Беше велосипедистът. Той се приближи, подпря крак на земята и както си седеше на седлото, го погледна възбудено.
— Видях го! — съобщи той.
— Какво?
— Камионът за умрелите. Ей, приятел, аз мислех, че си правиш майтап, но го видях! Голям камион, с платформа и цяла купчина хора, нахвърляни един върху друг. Спря на триста метра след завоя. Забавна работа е тая армия, ще се съгласиш. Умрелите с кола се разхождат, а ние блъскаме пешачката. Свят наопаки!
— А имаше ли хора с камиона?
— Да, четирима. Трима в кабината и един дребен, мургав тип върху покрива на кабината. Тъкмо закусваха. И с какво мислиш — с ей такова парче салам и хляб! Ах, мръсниците! Да не мислиш, че такива като тях ще седнат да нагъват консерва!
— Е, каза ли им да дойдат насам?
— Не. Защо? — учуди се велосипедистът.
— Как защо? Да вземат тоя тук!
— Че ти не си ми заръчвал! — отговори велосипедистът.
— Аха! — каза Майа. — Какво ще правиш сега? Връщаш ли се? В същата посока?
— Да.
— Тогава не би ли могъл, като минаваш покрай онези с камиона, да им кажеш да дойдат тук?
— А, пардон! — отвърна велосипедистът. — Ако ти е кеф да се занимаваш с някакъв тип, който дори не ти е приятел, то си е твоя работа. Вече ти казах — прави каквото знаеш. Аз не се меся.
— Защо?
— Просто така — отвърна велосипедистът. — Аз не се меся.
— Виж какво — каза Майа, — тоя тук не ми е приятел, но в известен смисъл го познавах.
— А-а! Ти си го познавал! Трябваше веднага да кажеш, че си го познавал. Това променя всичко, щом си го познавал. Ще ти изпълня поръчката тогава.
— Благодаря.
Велосипедистът вдигна педала и нагласи крака си.
— Все пак е забавно, не ти ли се струва, че в тази проклета армия разхождат мъртвите с камион…
— А ние — прекъсна го Майа — блъскаме по пътя пешачката. С една дума, свят наопаки.
— Видя ли — каза велосипедистът доволен, — така е — свят наопаки.
Той изчезна зад завоя. Майа остана сам по средата на улицата. След малко се показа камионът и се насочи към него. Майа му даде знак да спре. Върху кабината седеше дребен мургав мъж, ухилен и набит, а под него, на платформата, бяха наблъскани умрели в униформи каки.
— Привет, наборе! — извика той, размахвайки салама си.
— Привет! — отвърна Майа.
От кабината излязоха двама мъже. Бяха охранени и зализани, с вътрешно задоволство, изписано по цялата физиономия.
— Това твой приятел ли е? — попита единият от тях.
— Не, не ми е приятел.
Те приближиха трупа. Не бързаха. Погледнаха го мълчаливо. За миг на Майа се стори, че присъствието му ги смущава.
— Мръсно бачкане е това — каза този, който го бе заговорил, сякаш се извиняваше.