Тримейн стана от стола и се разходи безцелно из стаята. Повече не можеше да понася затвореното пространство. Трябваше да излезе.
Чудеше се какво щеше да каже Танър, ако му се беше обадил и му беше предложил да обядват. Как щеше да реагира? Щеше ли непринудено да приеме? Щеше ли да му откаже? Щеше ли да се измъкне? Би ли било възможно, ако Танър приемеше поканата, да научи нещо, свързано с предупреждението на Блакстън?
Тримейн вдигна слушалката и набра номера. Клепачите му потрепваха почти болезнено.
Танър беше зает с някакво събрание. Тримейн почувства облекчение; беше глупаво, че го потърси. Не остави никакво съобщение и бързо излезе от кабинета си.
На Пето Авеню такси спря точно пред него, като му препречи пътя на ъгловата пресечка.
— Ей, сър! — Шофьорът показа главата си през прозореца.
Тримейн и още няколко пешеходци се учудиха кого вика. Всички се спогледаха.
— Вие, сър! Името ви е Тримейн, нали?
— Аз? Да…
— Имам да ви предам нещо.
— На мен? Как така?…
— Трябва да бързам, светофарът ще се смени, а съм получил двайсет долара, за да ви го предам. Трябва да ви кажа да вървите на изток по Петдесет и четвърта улица. Просто продължавайте да вървите и мистър Блакстън ще ви намери.
Тримейн сложи ръката си на рамото на шофьора.
— Кой ви каза? Кой ви даде…
— Откъде да знам? От девет и половина сутринта в колата седи някакъв чудак, а таксиметровият апарат е включен. Има бинокъл и пуши тънки пури.
Знакът „Не преминавай“ започна да мига.
— Какво каза той?… Ето! — Тримейн бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Даде на шофьора десет долара. — А сега ми кажете, моля ви.
— Вече ви обясних, сър. Преди няколко секунди слезе от таксито и ми даде двайсет долара, за да ви кажа да вървите на изток по Петдесет и четвърта улица. Това е всичко.
— Не е всичко! — Тримейн сграбчи шофьора за ризата.
— Благодаря ви за десетте долара.
Шофьорът бутна ръката на Тримейн, даде сигнал с клаксона, за да разпръсне нарушаващите правилата за уличното движение пешеходци пред себе си и потегли.
Тримейн овладя паниката си. Пристъпи назад към бордюра на тротоара и се отдръпна под сенника на витрината зад себе си. Гледаше хората, които се движеха на север, и се мъчеше да различи мъжа с бинокъл и тънка пура.
След като не го откри, той започна да си проправя път от вход на вход към Петдесет и четвърта улица. Вървеше бавно и се взираше в минувачите. Някои, които се движеха в същата посока, но много по-бързо, се блъскаха в него. Други, отправящи се на юг, забелязваха странното държание на русия мъж в скъпи дрехи и се усмихваха.
На ъгъла на Петдесет и четвърта улица Тримейн спря. Въпреки лекия ветрец и тънкия костюм, той се потеше. Знаеше, че трябва да върви на изток. В това нямаше никакво съмнение.
Едно нещо беше ясно. Блакстън не беше шофьорът на светлосиния кадилак. Блакстън беше мъж с бинокъл и тънки пури.
Тогава коя беше жената? Беше я виждал преди. Знаеше със сигурност!
Тръгна на изток по Петдесет и четвърта улица. Вървеше вдясно. Никой не му направи знак, никой дори не го погледна. После пресече Парк Авеню към острова.
Никой.
Лексинггън Авеню. Покрай огромните строителни обекти. Никой.
Трето Авеню, Второ, Първо.
Никой.
Тримейн навлезе в последната част на улицата. Сляпа улица, която свършваше на Ийст Ривър, оградена от двете страни с навесите над входовете на жилищните блокове. Мъже с куфарчета и жени, някои, от които носеха кутии от универсалния магазин, влизаха и излизаха от двете сгради. В края на улицата имаше светлокафява лимузина мерцедес-бенц, паркирана напречно, сякаш по средата на завоя. А близо до нея стоеше мъж в елегантен бял костюм и панамена шапка. Беше доста по-нисък от Тримейн. Дори от трийсет ярда Тримейн забеляза, че беше с тъмен тен. Носеше големи слънчеви очила с дебели рамки и гледаше право в Тримейн, докато той се приближаваше към него.
— Мистър Блакстън?
— Мистър Тримейн. Съжалявам, че ви накарахме да вървите пеша толкова дълго. Знаете ли, трябваше да сме сигурни, че сте сам.
— А защо да не бъда сам?
Тримейн се опитваше да познае акцента. Беше едва забележим, но не можеше да се свърже със североизточните щати.
— Човек, който е изпаднал в затруднение, често погрешно търси компания.
— В какво затруднение съм изпаднал аз?
— Получихте ли бележката ми?
— Разбира се. Какво означава тя?
— Точно това, което пише в нея. Приятелят ви Танър е много опасен за вас. И за нас. Просто искаме да наблегнем на този факт, както би трябвало да постъпват помежду си добрите бизнесмени.