— Агентът е бил убит снощи, защото убиецът е разбрал, че е разпознат. Част от „Омега“ е била идентифицирана, което е нежелателно. — Фасет отпиваше от кафето, обърнат с лице към Танър. — Това е още едно предупреждение, но не засяга вас.
— Той беше убит на петдесет ярда от къщата ми, от семейството ми. Всичко ме засяга!
— Добре… Опитайте се да разберете. Да предположим, че информацията за вас е била потвърдена — не забравяйте, че вие сте просто Танър, журналистът, нищо повече. Сега те кръжат като ястреби, пазейки се един от друг. Никой не знае дали останалите нямат съучастници, собствени разузнавачи… Убиецът, едно от пипалата на „Омега“, прави наблюдение за себе си. Налетява на агента и няма друг избор, освен да го убие. Не го познава, никога не го е виждал. Единствено може да бъде сигурен, че човекът, поставил поста, ще се обезпокои, след като не получи сведения от него. Този, който отговаря за поста в гората, ще дойде и ще го открие. Смъртта му е предупреждението.
— Не можете да сте сигурни.
— Имаме работа с професионалисти, а не с аматьори. Убиецът е знаел, че тялото ще бъде вдигнато преди изгрев слънце. Във Вашингтон ви казах, че „Омега“ е фанатизирана. Обезглавено тяло на петдесет ярда от вашия дом е грешка, която би довела до екзекуция от страна на НКВД. Ако „Омега“ е отговорна. Ако не е…
— Откъде знаете, че не работят заедно? Ако семейство Остърман или Кардоне, или Тримейн са замесени в убийството, те биха могли да го планират заедно.
— Не е възможно. Откакто започнахме да ги безпокоим, те не са осъществявали връзка помежду си. Разказахме им — на всеки един — противоречиви истории, нелогични хипотези, полуистини. Изпратихме телеграми през Цюрих, проведохме телефонни разговори от Лисабон, предадохме съобщения чрез непознати в слепи улици. Всяка двойка е в неведение. Никой не знае какво правят останалите.
Агентът на име Коул, който седеше до прозореца на стаята в мотела, погледна към Фасет. Знаеше, че Фасет не може да бъде абсолютно сигурен в последното си твърдение. Бяха изгубили семейство Остърман почти от дванайсет часа. Тримейн не беше под наблюдение в продължение на три, а Кардоне — на три и половина часа. И все пак, мислеше си Коул, Фасет имаше право да твърди това, което казваше.
— Къде е семейство Остърман? Казахте снощи, тази сутрин, че не знаете къде е.
— Намерихме ги. В един хотел в Ню Йорк. Според информацията, с която разполагаме, е съмнително снощи да са били в района.
— Но отново не сте сигурни.
— Казах, че е съмнително. Не съм казал, че е без съмнение.
— И сте убедени, че е бил някой от тях?
— Така смятаме. Почти е сигурно, че убиецът е бил мъж. Необходима е била… огромна сила… Познавал е районът около къщата ви по-добре от нас. А би трябвало да ви е известно, че го изучаваме от седмици.
— Тогава, за Бога, спрете ги! Застанете срещу тях! Не можете да оставите кошмарът да продължи!
— Кого да спрем? — попита тихо Фасет.
— Всички тях! Беше убит човек!
Фасет остави чашата с кафе.
— Признавам, че предложението ви е съблазнително — не забравяйте, че беше убит един от моите хора. Но ако постъпим така, както вие искате, не само ще унищожим всяка възможност, която имаме, да разобличим „Омега“, но и ще изложим на риск вас и семейството ви. Не мога да оправдая подобни действия.
— А може би поемате дори по-голям риск, и вие го знаете.
— За вас не съществува никаква опасност. Поне докато продължите да действате нормално. Ако се намесим сега, би означавало да признаем, че уикендът е клопка. А без вашата помощ не бихме могли да поставим клопката… Това би означавало да подпишем смъртните ви присъди.
— Не ви разбирам.
— Тогава ми повярвайте — каза рязко Фасет. — „Омега“ трябва да дойде при нас. Няма друг начин.
Танър замълча, изучавайки внимателно Фасет.
— Твърдението ви не е съвсем вярно, нали? Искате да кажете… вече е прекалено късно.
— Вие сте много проницателен.
Фасет взе чашата си и отиде до масата, където имаше термос с кафе.
— Остава само още един ден. Най-много два. Дотогава някой от „Омега“ ще се пречупи. На нас ни трябва само част от нея. Една измяна и с „Омега“ е свършено.
— И една пръчка динамит в къщата ми ще ни изпрати в ада.
— Няма да има нищо подобно. Никакво насилие. Действията им няма да бъдат насочени срещу вас. Казано просто, вие не сте важен. Вече не. Сега те ще са заети само един с друг.
— А вчера следобед?
— Извадихме една история от дневника на полицията. Обир. Странен естествено, но все пак обир. Точно това, което вашата жена си мисли, че е станало, точно по начина, по който си мисли, че е станало. Не е нужно да отричате нищо.