Лъч от прожектор хвърли светлина през предните прозорци и затанцува по стената на всекидневната. Хората на Фасет най-после бяха пристигнали.
При звъна на камбанката Танър рязко се изправи от дивана и хукна към вестибюла.
— Чухме викове и видяхме, че къщата свети. Всичко наред ли е? — Беше Дженкинс, който трудно скриваше тревогата си.
— Малко закъсняхте! — каза Танър тихо. — По-добре влезте! „Омега“ е била тук.
— Спокойно! — Дженкинс влезе във вестибюла, последван от Макдърмът.
Остърман се показа откъм кухнята.
— Господи! Колко сте бързи!
— Нощно дежурство, сър — каза Дженкинс. — Видяхме, че лампите светят и се суетят хора. Не е обичайно за този час.
— Много сте бдителни и ние сме ви благодарни…
— Да, сър — прекъсна го Дженкинс и влезе във всекидневната. — Случило ли се е нещо, мистър Танър? Можете ли да ни кажете пред всички или предпочитате да говорим насаме?
— Няма нищо тайно. — Остърман последва полицая и продължи, преди Танър да успее да отговори: — Горе, в първата спалня вдясно има куче. Мъртво е.
— О? — Дженкинс се смути. Обърна се назад към Танър.
— Главата му е отрязана. Отсечена. Не знаем кой го е направил.
— Аха… Ще се заемем със случая — тихо заяви Дженкинс и погледна към колегата си във вестибюла. — Донеси одеялото за спешни случаи, Мак.
— Добре. — Макдърмът излезе.
— Мога ли да използвам телефона ви?
— Разбира се.
— Капитан Маколиф трябва да бъде информиран. Ще се наложи да му се обадя вкъщи.
Танър не можеше да разбере. С този случай не трябваше да се занимава полицията. Беше дело на „Омега“! Какво правеше Дженкинс? Защо се обаждаше на Маколиф? Би трябвало да потърси Фасет. Маколиф беше полицейски офицер и навярно си вършеше добре работата, но беше отговорен пред местната управа на Садъл Вали, а не пред правителството на Съединените щати.
— Мислите ли, че е необходимо? В този час? Искам да кажа, дали капитан…
Дженкинс рязко прекъсна Танър:
— Капитан Маколиф е шеф на полицията. Ако не му докладвам пряко, би го възприел като нещо нередно.
Танър мигновено разбра. Дженкинс му беше подал ключа към загадката.
Каквото и да се случеше където и да се случеше, както и да се случеше — не можеше да има никакво отклонение от нормата.
Това беше „Бездната от кожа“.
После на Танър му дойде наум, че Дженкинс провеждаше телефонния разговор заради Бърнард и Лийла Остърман.
Капитан Албърт Маколиф влезе в къщата на Танър и незабавно показа своята власт. Танър го наблюдаваше как дава нареждания на полицейските служители с тих, заповеднически тон. Беше висок, много пълен мъж с дебел врат, който караше яката на ризата му да се врязва в плътта. Ръцете му също бяха дебели, но странно неподвижни; когато ходеше, те висяха до тялото му — характерна особеност за човек, патрулирал в участъка си години наред пеша, местейки тежката палка от едната ръка в другата.
Маколиф беше дошъл от нюйоркската полиция и беше жив пример за човек, който е подходящ за работата си. Преди години местната управа беше заявила, че се нуждае от човек, който не си поплюва, от някой, който няма да допуска съмнителни хора в Садъл Вали. А в тези времена най-добрата защита срещу своеволието беше нападението.
Садъл Вали имаше нужда от наемник.
Бяха наели фанатик.
— Добре, мистър Танър, бих искал да дадете свидетелски показания. Какво се случи тук тази нощ?
— Ние… ние бяхме поканили приятели.
— Колко души бяхте?
— Четири двойки. Осем души.
— Някой да ви е помагал?
— Не… Не, никой.
Маколиф погледна Танър и отмести бележника си.
— Нямате прислужница?
— Не.
— Идвал ли е някой при мисис Танър следобед? Да й помага?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Попитайте нея.
Али беше в кабинета, където бяха сложили временно децата да спят.
— Тази подробност може да се окаже важна. Докато сте били на работа, дали при мисис Танър не е имало чернокожи или пуерториканци?
Танър забеляза, че Бърни се отдръпна.
— Цял ден бях вкъщи.
— Добре.
— Капитане — Остърман пристъпи напред откъм страната на Лийла, — някой се е промъкнал в къщата и е прерязал гърлото на кучето. Не е ли възможно да е бил крадец? В сряда са обрали мистър и мисис Танър. Не трябва ли да проверим…
Той не можа да продължи. Маколиф погледна писателя, като почти не скриваше омразата си.
— Аз ще се заема с това, мистър… — Шефът на полицията поглед на в бележника си. — Мистър Остърман. Бих искал мистър Танър да обясни какво се е случило тук тази нощ. Ще съм ви благодарен, ако дадете възможност на него да отговаря. Когато ви дойде времето, ще стигнем и до вас.