Танър се опитваше да привлече вниманието на Дженкинс, но полицаят избягваше погледа му. Журналистът не знаеше какво да говори — или по точно, какво да не говори.
— А сега, мистър Танър — Маколиф седна и се върна към бележника си, готов да записва с молива, — да започнем отначало. И не забравяйте да ми кажете, ако са ви доставили някакви продукти вкъщи.
Танър се готвеше да започне, когато от втория етаж се чу гласът на Макдърмът.
— Капитане! Можете ли да дойдете за минута? В гостната.
Без да каже нищо, Бърни тръгна нагоре по стълбите пред Маколиф. Лийла ги последва.
Дженкинс веднага се доближи до стола на Танър и се наведе над него.
— Имам време да ви го кажа само веднъж. Чуйте и запомнете… Не повдигайте въпроса за „Омега“. Нито дума. Нищо! Не можах да ви предупредя по-рано, защото семейство Остърман се въртеше около вас.
— Зашо не? За Бога, случилото се е работа на „Омега“!… Какво всъщност трябва да кажа? Защо не бива да споменавам „Омега“?
— Маколиф не е от нашите хора. Не е уведомен за нищо. Разкажете му просто истината за събирането. Това е всичко.
— Искате да кажете, че той не знае!
— Не, не знае. Обясних ви, че не е уведомен за нищо.
— А хората навън, постовете в гората?
— Те не са негови… Ако повдигнете въпроса, ще помисли, че сте луд. А и семейство Остьрман ще разбере. Ако посочите мен, ще отрека всичко. Ще ви вземе за откачен.
— Нима мислите, че Маколиф…
— Не. Той е добър полицай. И един малък Наполеон. Ето защо не можем да го използваме. Не явно. Но е добросъвестен и може да ни помогне. Накарайте го да разбере къде са отишли семейство Тримейн и Кардоне.
— Кардоне беше пиян. Тримейн ги откара вкъщи.
— Накарайте го да разбере дали са си отишли направо вкъщи.
Маколиф обича разпитите, ще ги разобличи, ако лъжат.
— Как мога…
— Притеснявате се за тях и толкова. Не е необходимо да казвате нищо повече. И не забравяйте, че всичко вече е към края.
Маколиф се върна. Макдърмът беше „сбъркал“ страничния райбер на прозореца в гостната стая с евентуална следа от взлом.
— Добре, мистър Танър. Нека да започнем от момента, в който пристигнаха гостите.
И така, Джон Танър, който играеше двойна игра, разкри събитията, чиито очертанията вече се губеха… Бърни и Лийла Остьрман слязоха долу и добавиха много малко важни неща. Али дойде от кабинета и с нищо не допринесе за изясняване на случая.
— Много добре, дами и господа. — Маколиф стана от стола.
— Няма ли да разпитате останалите? — Танър също се изправи и погледна капитана от полицията.
— Тъкмо щях да ви помоля да използвам телефона ви. Имаме си определен ред.
— Естествено.
— Дженкинс, обади се на семейство Кардоне. Ще се видим първо с тях.
— Да, сър.
— А семейство Тримейн?
— Процедура, мистър Танър. След като говорим със семейство Кардоне, ще се обадим на семейство Тримейн и тогава ще се срещнем с тях.
— За да не могат да съгласуват показанията си. Така ли?
— Точно така, мистър Остърман. Вие сте запознат с работата на полицията?
— Всяка седмица пиша вашите указания.
— Моят съпруг е писател в телевизията — каза Лийла.
— Капитане — извика патрулът Дженкинс откъм телефона, — мисис и мистър Кардоне не са вкъщи. Обади се прислужницата.
— Потърси семейство Тримейн.
Групата остана смълчана, докато Дженкинс набираше номера. След кратък разговор Дженкинс затвори телефона.
— Същата работа, капитане. Дъщеря им каза, че не са вкъщи.
Танър седеше с жена си във всекидневната. Семейство Остърман се беше качило на горния етаж. Полицаите тръгнаха да търсят изчезналите съпружески двойки. И двамата бяха неспокойни. Али — защото беше решила за себе си кой беше убил кучето, а Танър — защото не можеше да се освободи от скрития смисъл на смъртта му.
— Дик го е направил, нали? — попита Алис.
— Дик?
— Той ме заплаши. Влезе в кухнята и ме заплаши.
— Заплашил те е? — Ако е било така, защо хората на Фасет не бяха дошли по-рано, мислеше си Танър. — Кога? Как?
— Когато си тръгваха… Нямам предвид, че е заплашил лично мен. Просто по принцип, всички нас.
— Какво каза той? — Танър се надяваше, че хората на Фасет слушат. Той щеше да повдигне този въпрос по-късно.
— Каза, че не трябвала правиш преценки. Журналистически преценки.
— И какво още?
— Че някои… някои хора са по-находчиви. Така се изрази. Каза да не забравям, че хората не винаги са такива, каквито изглеждат… Че някои са по-находчиви от други.
— Може да е имал предвид няколко неща.
— Сигурно е свързано със страшно много пари.
— Кое да е свързано с много пари?