Докато отново се появи на телефона, минаха цели две минути. В гласа му се усещаше колебание, но беше много ясен:
— Сигурен ли сте, че името е правилно?
— Разбира се.
— Съжалявам, но лицето Лорънс Фасет не е вписано в нито един указател или картотека.
— Не е възможно!… Вижте, работя с Фасет… Нека да говоря с шефа ви. — Танър си спомни, че Фасет, а дори и Дженкинс непрекъснато споменаваха за хора, които са уведомени за „Омега“.
— Мисля, че не ме разбирате, мистър Танър. Обаждате се във възлова служба. Търсите мой колега… Мой подчинен, ако щете. Казвам се Дуайт. Натоварен съм от мистър Андрус да вземам решения.
— Не ме интересува кой сте! Казвам ви, че е спешно! Мисля, че е по-добре да се свържете с някой на по-висок пост от вас, мистър Дуайт. Не мога да ви го кажа по-ясно. Това е всичко Направете го веднага. Ще чакам на телефона.
— Добре. Може би ще са ми необходими няколко минути…
— Няма да затварям.
Минаха седем минути, цяла вечност, изпълнена с напрежение за Танър, преди Дуайт да се обади отново.
— Мистър Танър, позволих си да проверя каква длъжност заемате и предполагам, че си давате сметка за действията си. Мога обаче да ви уверя, че са ви подвели. В Централното разузнавателно управление няма никакъв Лорънс Фасет. Никога не е имало.
Танър затвори телефона и се подпря на ръба на умивалника. После се отдръпна и излезе, без да мисли, във вътрешния двор. Небето беше тъмно. Слаб ветрец шумеше в дърветата и вдигаше леки вълнички по повърхността на водата в басейна. Щеше да има буря, помисли си Танър, вдигайки поглед към облаците.
„Омега“ стесняваше обръча.
Със или без Фасет „Омега“ беше реалност, това поне му беше ясно. Беше реалност, защото виждаше и усещаше силата й, енергията, която произвеждаше, способна да премахне дори човек като Лорънс Фасет, да повлияе на решенията и на подбора на кадрите в най-важната в страната разузнавателна служба.
Танър знаеше, че не си струва да се опитва да намери Дженкинс. Какво беше казал Дженкинс в ранните утринни часове във всекидневната?…„Ако посочиш мен, ще отрека всичко…“ Щом като „Омега“ беше накарала Фасет да мълчи, да направи същото и с Дженкинс би било като да счупи играчка.
Сигурно съществуваше отправна точка, трамплин, който да го тласне назад през лъжите. Вече не го интересуваше нищо, всичко трябваше да свърши, а семейството му да остане невредимо. Вече нямаше нищо общо с тази война. Единствената му грижа бяха Али и децата.
Танър видя фигурата на Остърман през кухненския прозорец.
Ето! Остърман беше отправната му точка, раздялата му с „Омега“! Танър бързо се върна обратно вътре.
Лийла седеше до масата, а Бърни се беше изправил до печката и чакаше да заври водата за кафето.
— Тръгваме си — каза Бърни. — Приготвихме си багажа. Ще повикаме по телефона такси.
— Защо?
— Нещо ужасно се е случило — отговори Лийла — и това въобще не е наша работа. Ние не сме замесени и не желаем да бъдем.
— Тъкмо по този въпрос искам да говоря с вас. С двамата.
Бърни и Лийла се спогледаха.
— Слушаме те — каза Бърни.
— Не тук. Навън.
— Защо навън?
— Не искам Али да чуе.
— Тя спи.
— Трябва да излезем навън.
Тримата минаха покрай басейна и стигнаха до края на тревната площ. Танър се обърна и ги погледна.
— Вече няма смисъл да лъжете. Нито единият, нито другият. Аз просто искам да приключа. Вече не ме интересува. — Той спря за миг. — Знам за „Омега“.
— За какво?
— „Омега“… „Омега“! — в гласа на Танър, в шепота му, се усещаше болка. — Не ме интересува. Да ми прости Господ, не ме интересува.
— За какво говориш? — Бърни наблюдаваше приятеля си. Направи крачка към него. Танър се дръпна. — Какво има?
— За Бога, не го правете!
— Какво да не правим?
— Казах ви! За мен няма значение! Правете, каквото искате с мен!… Само тях оставете на мира!
Лийла протегна ръка и я сложи на рамото на Танър.
— Ти си изпаднал в истерия, Джони. Не знам за какво говориш.
Танър погледна към ръката на Лийла и примигна, за да не позволи на сълзите си да потекат.
— Как може да постъпвате така? Моля ви! Не лъжете повече. Мисля, че няма да го понеса.
— Да спрем да лъжем за какво?
— Никога не сте чували за банкови сметки в Швейцария? В Цюрих?
Лийла дръпна ръката си. Двамата с Бърни останаха неподвижни. Най-накрая той проговори тихо:
— Да, чували сме за банкови сметки в Цюрих. Имаме няколко.
Лийла погледна мъжа си.
— Откъде взехте парите?
— Ние изкарваме много пари — отговори предпазливо Бърни. — Ти го знаеш. Ако смяташ, че това ще реши проблемите ти, защо не се обадиш на нашия счетоводител? Познаваш Ед Маркъм. От него няма по-добър… или по-чист… в Калифорния.