Джон Танър пое дълбоко въздух няколко пъти и погледна агента.
— Давате си сметка, че не сте ми обяснили нищо, нали?
— Казах ви. По-късно.
— Това не ми харесва!
Коул отвърна на изпитателния поглед на Танър.
— А какво можете да направите?
— Ще извикам полицая и ще започна да крещя.
— И какво ще спечелите? Няколко часа спокойствие. А после?
Танър щеше да зададе още един въпрос. Отговорът не го интересуваше. Планът в главата на Джон Танър се избистряше. Но Коул не знаеше.
— А на мен какво ми остава да направя?
— Не правете нищо. Абсолютно нищо.
— Винаги, когато вашите хора ми кажат да не правя нищо, минохвъргачките започват да обстрелват брега.
— Вече няма да има минохвъргачки. Край на всичко.
— Ясно. Край… Добре. Аз… няма да правя… нищо. А сега мога ли да се върна при жена си?
— Разбира се.
— Между другото, телефонът наистина ли е поправен?
— Да.
Танър се обърна и бавно тръгна към вестибюла. Ръцете го боляха. На никого нямаше вече да се доверява, щеше сам да се заеме с „Омега“.
Али седеше на ръба на леглото и слушаше разказа на мъжа си. Имаше моменти, когато се чудеше дали е нормален. Знаеше, че хора като него, които през повечето време са под напрежение, са предразположени към нервни кризи. Можеше да разбере хората, които работят по цяла нощ, адвокатите и борсовите посредници, изпаднали в паника пред неизбежния провал, дори и натрапливия стремеж на Джон да поправя непоправимото. И все пак това, което той й разказваше беше непонятно за нея.
— Защо се съгласи? — попита го тя.
— Звучи налудничаво, но попаднах в клопка. Нямах друг избор. Трябваше да го направя.
— Направил си го доброволно! — възкликна Али.
— Не съвсем. След като се съгласих Фасет да разкрие пред мен имената, подписах клетвена декларация, с която можеха да ме подведат под съдебна отговорност по силата на Закона за защита на националната сигурност. След като тези хора ми бяха известни, бях окачен на въжето. Фасет знаеше, че ще бъде така. Вече не бях в състояние да поддържам нормални-взаимоотношения с тях. А ако не го правех, можеше да премина границите на позволеното и да бъда подведен под съдебна отговорност.
— Ужасно — каза тихо Али.
— „Гадно“ е по-подходяща дума.
Разказа й за случките с Джини и Лийла край басейна. Продължи с Дик Тримейн, който го беше последвал в гаража. Накрая й спомена, че Бърни беше започнал да му говори за нещо, точно преди виковете на Джанет да събудят къщата.
— И Бърни не ти каза какво е искал да говори с теб?
— Само ми спомена, че ми предлага пари за инвестиции. Обвиних ги и двамата, че работят за „Омега“… А после той ми спаси живота.
— Не. Чакай малко. — Али се премести напред. — Когато излезе заради чадърите, всички те гледахме в дъжда… после започна стрелбата и ние са уплашихме… Опитах се да изляза, но Лийла и Бърни ме спряха. Започнах да викам и да се мъча да се отскубна. Лийла, а не Бърни, ме притисна до стената. Изведнъж тя погледна мъжа си и каза: „Можеш да идеш, Бърни! Хайде, Бърни!“… Не разбрах нищо, но тя му заповяда.
— Една жена едва ли ще изпрати мъжа си пред наказателния отряд.
— Тъкмо това ми беше трудно да проумея. Чудех се дали ще имам достатъчно смелост да те изпратя… да помогнеш на Бърни.
И Танър сподели с жена си за брошката и за стената, по която нямаше следи от куршуми.
— Но те бяха е мазето, скъпи. Не бяха навън. Не бяха хората, които стреляха по нас. — Али спря. Споменът за ужаса беше прекалено мъчителен. Не можеше да си наложи да продължи да говори за него. Разказа на Джон за истериите на Джоу във всекидневната и за Бети Кардоне, която ги беше наблюдавала през прозореца.
— И така, ето какво е положението — заяви той, когато тя свърши, — а аз всъщност не знам каква е ситуацията.
— Но мъжът долу ти е казал, че скоро всичко ще свърши. Казал ти го е.
— Те ми казаха много неща… Коя от тях е? Или и трите?
— Какво? — попита Али.
— „Омега“. Трябва да бъдат по двойки. Трябва да действат по двойки… Но семейство Тримейн и Кардоне бяха напръскани с газ в колата. Те бяха оставени на Ласитър Роуд… А дали наистина са били?
Танър сложи ръце в джобовете си и започна да се разхожда из стаята. Отиде до прозореца, облегна са на перваза и погледна към тревната площ.
— На двора има много ченгета. Отегчени са до смърт. Обзалагам се, че не са видели мазето. Чудя се…
Стъклото издрънча. Танър се завъртя и от ризата му бликна кръв. Али извика и се втурна към мъжа си, който падна на пода. Последваха още изстрели, но нито един не улучи прозореца. Те бяха навън. Полицаят от вестибюла връхлетя през вратата и се спусна към падналия Танър. След не по-малко от три секунди в стаята се втурна и колегата му от долния етаж с изваден пистолет. Откъм двора се чуха крясъци. Лийла влезе, зяпна и се затича към Али и мъжа й, който лежеше на пода.