— Не можете да го направите…
— Не мога ли? Проверете, ако не вярвате.
Маколиф стоеше загледан в Танър. Вените на врата му бяха силно изпъкнали и Танър си помисли, че ще се пукне.
— Мразя ви, копелета! — каза той с леден глас. — Мразя ви до смърт!
— И аз също… Виждал съм ви как действате… Но сега това е без значение. Седнете.
Десет минути по-късно Маколиф изскочи от къщата в стихващата юлска буря. Затръшна след себе си предната врата и набързо даде няколко заповеди на полицаите, застанали на тревната площ. Мъжете вяло му отвърнаха и той се качи в колата си.
Танър извади риза от чекмеджето на скрина и непохватно я облече. Излезе от спалнята и тръгна надолу по стълбите.
Али беше във вестибюла и говореше с полицая. Тя го видя и се спусна да го посрещне на площадката на стълбището.
— Навсякъде в къщата гъмжи от полицаи. Иска ми се да бяха цяла армия… О, Господи! Опитвам се да бъда спокойна. Наистина се опитвам! Но не се получава! — Тя го прегърна и усети превръзката под ризата му. — Какво ще правиш? Към кого ще се обърнеш?
— Всичко ще се оправи… Трябва просто да почакаме още малко.
— За какво?
— Маколиф ще ми даде информация.
— Каква информация?
Танър дръпна Али до стената. Говореше тихо, за да е сигурен, че полицаят не го чува:
— Тези, които бяха навън до прозорците на мазето, са ранени. За единия знам, че е ранен тежко в крака. За другия не мога да бъда сигурен, но Бърни смята, че го е ударил в рамото или в гърдите. Маколиф ще отиде да се види със семейство Кардоне и Тримейн. А после ще ми се обади. Може да не бъде много скоро, но ще се свърже с мен.
— Каза ли му какво да търси?
— Не. Нищо не съм му казал. Само го помолих да ги изслуша къде са били. Засега толкова. Не искам Маколиф да взема решения. Тази работа е за Фасет.
Но всъщност не беше за Фасет, мислеше си Танър. Вече не беше за никого, освен за самия него. Щеше да каже на Али, когато се наложеше. В последната минута. Усмихна й се, обхвана я с ръка през кръста и си помисли, че би искал да бъде свободен, за да я обича отново.
В десет и четирийсет и седем телефонът иззвъня.
— Джон? Дик се обажда. Маколиф беше при мен — Тримейн дишаше тежко в слушалката, но гласът му беше почти спокоен. Владееше се, но беше на ръба. — …Нямам представа в какво си се забъркал — опитали са се да ви убият, Господи!… И аз не искам да знам, това е повече, отколкото бих могъл да понеса! Съжалявам, Джон, но аз ще отведа семейството си оттук. Имам резервация за „Пан Ам“ за десет часа сутринта.
— Къде отивате?
Тримейн не отговори. Танър продължи:
— Попитах те къде отивате.
— Съжалявам, Джон… може да ти прозвучи грозно, но няма да ти кажа.
— Мисля, че разбирам… Ще ми направиш обаче една услуга. Отбий се у нас на път за летището.
— Не мога да ти обещая. Довиждане.
Танър задържа пръста си върху вилката на телефона, а после набра номера на полицейския участък в Садъл Вали.
— Полицейски участък. Сержант Дейт.
— Капитан Маколиф, моля ви.
— Няма го, мистър Танър.
— Можете ли да го откриете? Спешно е.
— Ще се опитам да се свържа по радиотелефона с колата му. Ще почакате ли?
— Не, просто му кажете да ми се обади веднага. — Танър даде телефонния си номер и затвори. Маколиф навярно беше на път за семейство Кардоне. Трябваше вече да е пристигнал там. Танър се върна във всекидневната. Искаше да разстрои семейство Остърман.
Това беше част от плана му.
— Кой се обади? — попита Бърни.
— Дик. Чул е за случилото се… Заминава със семейството си.
Лийла и Бърни се спогледаха.
— Къде?
— Не каза. Полетът им е утре сутринта.
— Не каза къде отива? — Бърни се изправи небрежно, но не успя да скрие тревогата си.
— Вече ви отговорих. Не искаше да ми каже.
— Но ти не се изрази по този начин. — Остърман погледна Танър.
— Думите ти бяха „не каза“. Има разлика.
— И аз мисля така… Все още ли смятате, че трябва да отидем във Вашингтон?
— Какво? — Остърман гледаше жена си. Не беше чул въпроса на Танър.
— Смятате ли, че трябва да отидем във Вашингтон?
— Да! — Бърни се взираше в Танър. — Сега още повече се налага. Ти се нуждаеш от закрила. От истинска закрила… Опитват се да те убият, Джон.
— Чудя се. Чудя се дали се опитват да убият мен.
— Какво искаш да кажеш? — Лийла се изправи, обърната с лице към Танър.
Телефонът иззвъня.
Танър бързо се върна в кабинета и вдигна слушалката. Беше Маколиф.
— Чуйте — каза спокойно Танър. — Искам да опишете точно — точно къде беше Тримейн по време на разпита.
— В кабинета си.