Танър изтръгна пистолета и той падна на пода, хлъзгайки се към отворената врата и към слабия лъч светлина. Докато Фасет се свличаше по стената, виковете му разтърсиха тишината в сградата.
Джон се хвърли напред към пистолета, хвана го, вдигна го и го стисна здраво. Изправи се, всяка част от тялото го болеше, кръвта вече шуртеше от ръката му.
Фасет почти беше загубил съзнание, едва дишаше и се гърчеше от силните болки. Танър искаше този мъж жив, искаше „Омега“ жива. Спомни си за мазето, за Али и децата, внимателно се прицели и стреля два пъти, веднъж в масата от кръв и плът, която представляваше раната на Фасет, и веднъж в капачето на коляното.
Промъкна се обратно, залитайки, към вратата и се подпря на рамката. Погледна часовника си и усети силна болка: два и трийсет и седем. Седем минути след определеното от „Омега“ време.
Вече никой нямаше да дойде. Половината от „Омега“ се гърчеше в сградата на гарата, останалата част лежеше във високата и мокра трева зад паркинга.
Чудеше се кой можеше да бъде там.
Тримейн?
Кардоне?
Остърман?
Танър откъсна лента от ръкава си и се опита да превърже раната на ръката си. Само ако можеше да спре кървенето, макар и малко. Ако успееше да го направи, вероятно щеше да стигне отвъд паркинга, където беше прожекторът.
Но той не можеше да спре кървенето. Залитна и падна назад. Не беше в никакъв случай по-добре от Фасет. Животът и на двамата щеше да угасне точно тук. В сградата на старата гара.
Чу се вой. Танър не беше сигурен дали наистина го чуваше или се заблуждаваше. Воят беше истински! Ставаше все по-силен. Сирени, а след тях рев на двигатели. После изскърцване на гуми по ронливия чакъл и мократа пръст. Танър се повдигна на лакти. С всички сили се опита да се изправи — поне на колене, това щеше да бъде достатъчно. Достатъчно, за да пълзи. Да допълзи до вратата.
През изгнилите дъски и напуканата мазилка се процедиха лъчи от прожектори. Един се задържа на входа. После се чу глас, усилен от мегафон.
— Полиция! С нас има представител на федералната власт. Ако имате оръжие, изхвърлете го навън и излезте с вдигнати ръце! Ако държите Танър като заложник, освободете го. Обсадени сте. Не можете да избягате.
Докато пълзеше към вратата, Танър се опита да проговори. Гласът отново прозвуча:
— Повтаряме. Изхвърлете оръжието навън…
Танър чу друг глас, който викаше. Човекът беше без мегафон:
— Насам! Осветете тук! До този автомобил! Тук, в тревата!
Някой беше открил останалата част от „Омега“.
— Танър! Джон Танър! Вътре ли сте?
Танър стигна до изхода и се изправи в осветеното пространство, подпирайки се на ръба на вратата.
— Ето го! Господи, погледнете го!
Танър падна напред. Дженкинс се втурна към него.
— Готово, мистър Танър, стегнахме ви колкото можахме. Ще държи, докато дойде линейката. Вижте дали ще можете да ходите. — Дженкинс обхвана Танър през кръста и го изправи на крака. Други двама полицаи изнасяха Фасет.
— Това е той… Това е „Омега“.
— Знаем. Вие сте изключителен човек. Направихте нещо, което никой от нас не успя да направи пет години. Хванахте „Омега“ вместо нас.
— Има още един. Ей там. Фасет каза, че е другата част от тях.
— Намерихме го. Мъртъв е. Все още е там. Искате ли да идете и да видите кой е? За да разказвате някой ден на внуците си.
Танър погледна Дженкинс и отвърна, заеквайки:
— Да. Да, искам. Мисля, че е по-добре да знам.
Двамата мъже стигнаха до тревата. Танър беше като хипнотизиран, усещаше отвращение от предстоящия момент, от момента, в който щеше да види второто лице на „Омега“.
Предателство на обичта.
Дик. Джоу. Бърни.
Няколко мъже разглеждаха черния автомобил с разбития прожектор. Тялото лежеше по очи до вратата на лимузината. В тъмното Танър можа да види, че е едър мъж.
Дженкинс включи фенерчето и преобърна с крак тялото. Лъчът освети лицето.
Танър замръзна. Надупченото с куршуми тяло в тревата беше на капитан Албърт Маколиф.
До тях се приближи полицай и заговори на Дженкинс от края на паркинга:
— Искат да дойдат.
— Защо не? Типично в техния стил. Брегът вече е чист. — В гласа на Дженкинс се усещаше явно презрение.
— Хайде! — извика Макдърмът на няколко мъже в сенките на отсрещната страна на паркинга. Танър видя трите високи фигури, които вървяха по чакъла. Вървяха бавно, неохотно.
Бърни Остърман. Джоу Кардоне. Дик Тримейн.