— Не разбирам глупавата ти усмивка, Уилоу. Разби лодката, едва не загина, а на всичкото отгоре не водиш Фин Разиел — недоволстваше Франджийн.
— Аз съм Разиел, идиот такъв! Кажи му, Уилоу! — катеричката махаше опашка и нервно кръстосваше напред-назад.
— Боже, каква е малка и космата, а и зла, както изглежда! — неодобрително и заядливо каза Руул.
— Бевморда я е преобразила, Руул, но това е самата Фин Разиел, колкото и да не ти се вярва — отвърна помирително Уилоу.
— Хайде стига! — прекъсна ги Фин Разиел. — Извади вълшебната пръчица и кажи заклинанието.
— Заклинанието ли?
— Какво искаш да кажеш с това „Заклинанието ли?“, Уилоу? Нали си магьосник?
— Е, не съвсем… не още. Аз съм селянин, знам разни трикове. Но, ако ти ме научиш…
— Селянин? Трикове?! Чарлиндрея ми е изпратила някакъв селянин! Това е истинска лудост!
— Добре де, научи ме, не ми се карай. Аз ще се опитам да върна предишния ти образ, обещавам ти. След толкова присмех, обиди и гонения, в който половин дузина пъти едва не загубих живота си, нямам желание сега да слушам незаслужени упреци.
— Имаш право… Да започваме тогава.
Уилоу посегна да извади вълшебната пръчица, но в този момент очите му се спряха върху една червенокоса млада жена, която го гледаше напрегнато с ръце на кръста — „Сорша“, сети се той изведнъж и замръзна на мястото си.
Няколко Нокмаарски конници се задаваха между къщите. Пред тях с окървавено лице и изпокъсани дрехи крачеше Мадмардиган. Ръцете му бяха здраво вързани на гърба.
ГЛАВА ДЕВЕТА
СОРША
— Здрасти, дребосъче! Прережи тия въжета, моля те. Искам да удуша тази вещица, тази…
— Тихо! — Мадмардиган получи силен удар между плешките и се просна по очи върху мокрия пясък.
— Не го убивайте още — каза Сорша.
Фин Разиел изкряска и побягна, но един от войниците й препречи пътя и я сграбчи за опашката.
— Едно плъхче за кучетата — захили се той доволно.
Уилоу се втурна импулсивно към колибата, където беше Елора в напразен опит да я спаси.
— Помощ, Франджийн! — викаше той отчаяно, но кафявчовците бяха изчезнали безследно. Сграбчил детето в ръце, той понечи да излезе от стаята, но срещу него блеснаха безстрастните очи на Сорша и Уилоу разбра, че по-нататъшната съпротива е напразна.
Сорша се усмихна някак тъжно, когато се увери, че Елора е детето, което търсеше.
— Хайде, дребосък! Излизай от колибата! — викна тя.
Уилоу се поколеба, но един ритник го изхвърли през вратата, преди още да се е съвзел от случилото се.
— Принцесо, след като намерихме детето, защо не убием тези две отрепки, вместо да ги влачим с нас до замъка? — попита един от ездачите.
Сорша не отговори веднага. Тя дълго не сваляше очи от Уилоу и Мадмардиган и по всичко личеше, че съобразява напрегнато нещо наум.
— Не. Може да потрябват на майка ми за Ритуала. Кой знае какви сили им е предало детето.
— По-могъщи от тези, които владее Бевморда, а Сорша? — заяде се Фин Разиел.
Вместо отговор принцесата изтегли бързо меча си и допря върха му в гърлото на животинчето.
— Гледай ти! Аз пък си мислех, че кралицата ти е определила специално място в Ритуала! — отвърна със спокоен глас Сорша.
Войниците край нея се засмяха дрезгаво и се приготвиха за път, а Принцесата се метна на Рек.
— Затворете я в клетка и я качете на едно муле заедно с Нелвина. Колкото до него — кимна тя към Мадмардиган, който се беше изправил след доста усилия на крака — той, нека върви отстрани.
Мадмардиган й се усмихна и като плюеше все още пясък, възкликна:
— Чудесна идея! Защо и вие, Принцесо, не слезете да походите малко. Ще се поразходим до оная горичка, ей там…
— Хайде, потегляме, дълъг път ни чака — изкомандва Сорша бойците си и им даде знак за тръгване, след което пришпори едрия си кон. Рек блъсна със силните си гърди Мадмардиган и го отпрати отново с лице в пясъка.
Докато отминаваха схлупените и отдавна изоставени къщурки, Сорша с небрежен жест и равен глас заповяда всичко да бъде изгорено — точно по същия начин, по който беше виждала майка си да го прави десетки пъти преди това.
Когато и последните войници хвърлиха факлите си и препуснаха на север, Франджийн и Руул се показаха от скривалището си в гората.
От селото се виждаха само горящи останки, обвити в гъсти пушеци, разстилащи се над укротилото се езеро, чак до острова на Фин Разиел.
— Ние избягахме — тихо каза Руул.
— Разбира се, че избягахме. Да не сме глупаци, Руул! Не ти ли е известно, какво могат да направят с двама кафявчовци онези брутални Нокмаарски негодници?