— Айрк Таубауер! — прошепна Мадмардиган, пристъпи напред и постави ръцете си на рамената на едрия мъж, като го побутваше леко. — Остави ме да умра в онзи капан за плъхове!
— Знаех си, че ще се измъкнеш. Ти си като котките — имаш девет живота.
— Какво стана с теб, Айрк?
— Сеч. Бяха твърде много.
— Виж сега. Трябваше да ми дадеш поне…
— Тихо там долу — прошептя някой над тях. — Те са тук!
Виковете и дюдюканията на „събранието“ замряха. Глъчката спря. Тълпата утихна.
Скърцане от тежки ботуши прекоси залата.
— Избирайте, отрепки — прогърмя гласът на Каел. — Или ще кажете къде сте скрили Нелвина и детето, или Префектът ви ще бъде убит, а селото ви изгорено.
Тълпата затаи дъх.
— Не би посмял! — заяви Префектът и стовари жезъла си върху пода с такава сила, че по лицето на Уилоу се посипа прах. Той беше най-старият, с надиплена бяла брада, същият, който беше държал капака, за да може Уилоу да се промъкне надолу по стълбите. Беше по-нисък от повечето Дайкини и Каел се извисяваше над него. Погледна нагоре към Каел и когато заговори, лицето му пламна.
— Стига! В продължение на години ни държахте в страх. Ограбвахте долината ни. Правехте с хората ни каквото си поискате. Насила ни принуждавахте да ви плащаме налози и глоби. Държахте ни в бедност. А сега прекъсвате събранието ни и ни заплашвате с палежи и убийство. Затова ви казвам: Стига! Няма да го направите. Не и този път.
Като удряше силно с жезъла по пода, той се приближи към Каел:
— Няма да посмееш, Каел! Казвам ти…
Никой никога нямаше да разбере какво възнамеряваше да каже развълнуваният малък старец, защото никога не го каза.
Той умря.
Каел замахна с меча си.
Острието отсече главата на Префекта, както ударът с брезова клонка откъсва пъпката от стъблото. Главата падна в сламата. Очите все още блестяха срещу генерала. Тялото падна, ръцете и краката потрепваха конвулсивно. Кръвта прокапа през процепите на пода върху мъжете на Айрк, които тихо проклинаха с ръце на оръжията си. Като вятър в клоните на високи борове от тълпата се разнесе стон — по-пронизителен и по-висок от всеки друг: Елора Данан. Погледът на детето беше прикован в тавана, в мястото, където стоеше Каел, а в плача й се долавяше оскърбление.
— Каквооо? — Каел се огледа. Погледна надолу. Мъжете в скривалището изтеглиха оръжията си и се приготвиха да умрат в боя. Дори най-тежко ранените с усилие се изправяха на крака.
Спаси ги Фин Разиел. Гарванът връхлетя от единия прозорец с грак, подражаващ на плача на Елора и излетя от другия, профучавайки на сантиметри от главата на Каел.
Генералът се изсмя гърлено.
— Следващият! — прогърмя той, като размахваше меча си пред утихналата тълпа. — Кой друг желае да предизвика мощта на Нокмаар?
Никой не проговори.
— Къде криете бегълците?
Отново никой не проговори.
— Много добре! Принцесо, ти и мъжете ти претърсете и изгорете това мизерно място. Започнете оттук, с този обор. А вие елате с мен. Разпръснете се из гората. Искам ги живи!
Ботушите на Каел изтрополиха по пода и след секунда мъжете в подземието чуха дрънченето на амуниции и тропота на копита, които се отдалечаваха в галоп.
— Какво не бих дал за двайсетина от тези коне! — прошепна Айрк Таубауер.
— Шшш! — каза Мадмардиган. — Принцесата!
В бъркотията, настъпила при потеглянето на Каел и подкарването на старейшините към площада, Сорша слезе от коня си и влезе в сградата със своя лейтенант.
— Факли — извика лейтенантът на хората си — тук и тук!
— Чакайте! — каза Сорша.
Тя прекоси залата, после се върна обратно. Стъпките й отекваха. Лъкът се удряше в бедрото й.
— Има нещо странно. Има нещо… — Тя разрита сламата настрани и откри капака на скривалището. — Така си и мислех! Отворете го!
Лейтенантът се наведе, за да изпълни заповедта й. Той вдигна капака и с насочен надолу меч се спусна в подземието. Мъжете на Айрк се спотайваха. С кама в ръка Сорша се появи близо зад него.
Айрк нанесе удар пръв, изниквайки безшумно от сянката. С два бързи удара той свали лейтенанта от стълбата и преряза гърлото му. Тъкмо вдигна меча си към Сорша, когато Мадмардиган го изпревари и я сграбчи, преди тя да успее да изкачи обратно стъпалата.
— Тук, долу! — извика тя.
Стълбището загъмжа от Нокмаарски войници.
— Хвърлете оръжията си — процеди Мадмардиган с опрян в гърлото на Сорша нож. — Хвърлете ги или ще убия тази червенокоса вещица.
— Не му вярвайте! — каза Сорша, като сочеше Елора, която плачеше в прегръдките на Уилоу. — Вземете бебето!
Но като видяха Сорша заловена, а себе си — заобиколени от отчаяните бегълци с мечове в ръце, Нокмаарци изведнъж загубиха кураж. Подчиниха се на Айрк. Само след секунди те се озоваха в мазето върху капака, на което войните на Таубауер обърнаха тежка вагонетка. Вече контролираха залата. Мадмардиган издърпа Сорша със себе си, обвил гърлото й с ръка.